Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

– Сенките на големите броненосци, зад които се крият нашите мисионери в Турция, са сгодно прибежище за всички, които погазват султанските закони.

Тук имаше и друг член на местната организация, който често идваше на обяд при нас; Георги беше човек гъвкав, сух, русокос, с едно синьо око. Харесвах го, дори когато научих тънките му дела заради неговата свирепа, варварска мъжественост, съчетана с поривиста веселост, почти толкова симпатична, колкото веселостта на Мойсей. Изобщо спазваше се благоразумието никой да не поздравява нелегален, когато ходи из улиците, но през време на моите разходки, когато Георги минеше край мене,

той не пропускаше да ми намигне с единственото си око. Работата му беше тъкмо по неговия характер; той беше главният пазител на оръжието – едно по-вежливо име за главен терорист, защото именно той ръководеше борбата срещу въоръжените хора на гръцкия владика – една люта борба, която вземаше по една жертва най-малко веднъж в седмицата от някоя от страните, докато бях в Битоля. Той бдеше така също да не се вмъкнат шпиони в организацията.

Както Сандо, тъй и аз често се разхождахме в града и в двора на градината, вън из нивята, из крайните махали. Обикновено отивах в града да си купувам пури, каквито имаше само в един дюкян; гражданите пушеха цигари, които сами си завиваха. Този дюкян се държеше от един стар турчин, който говореше неправилно български, тъй че нямаше за какво да се боя от него. Ние дори станахме по-близки, като си разменяхме запитвания за здравето ни и материалното ни добруване.

Един ден Сандо бе изпаднал в трагикомично положение. Седял в едно кафене и си поръчал кафе. Двама полицейски чиновници влезли вътре и заели съседната маса. Скоро почувствувал, че го гледат с необикновено внимание. С леко движение той се нагодил така, че да може лесно да се измъкне от вратата. В това време доловил няколко думи от разговора им, а Сандо е родом от Варна и знае добре турски език.

– Аз не съм виждал по-рано тоя младеж – казал единият от тях, – струва ми се, че моята памет за лице не ме лъже.

– Истина е – отговорил другият, – той е наскоро пристигнал. От няколко дена го имаме под око. Той е селски даскал, дошъл да се цери, виж го колко е бледен.

И тъй, при старанието си всеки един да направи впечатление на другия със своята проницателност, Сандо успял да избяга от разследването, което някой от тях можеше да намисли.

Орела ни посети няколко пъти, като обикновено идваше след пладне за един или два часа. Аз бях предоволен от сегашното си положение и той беше доста умен, за да не събуди у мене предишното лошо настроение. Гимназията наистина била претърсвана за комитетски архиви, каза ми той, и както научих по-късно, това наистина станало. В порив на доверие той ми разправи за своите неприятности със социалистическата партия в местната организация ⁴⁹ , която желаела да повлияе в бъдещите избори, за да прокара своята политика – безнадеждно идеалистична и непрактична.

Мечтатели ги нарече той. Това бе първият намек, който чух за местната борба.

Аз имах много работа – пишех многобройни статии върху положението и приготовлявах едно окръжно на Централния комитет, което трябваше да се изпрати на чуждестранния печат и разни дружества. То засягаше най-вече гърците. Централният комитет ме натовари да уредя "Дирекция на печата", в която аз имах правото на инспектор-ревизор, с извънредната привилегия да публикувам всичко, що събирах, като ми се забраняваше да съобщавам лица от организацията. Комитетът ми даде достатъчно свобода, което беше най-сигурната политика, тъй

като истината нямаше да повреди на организацията.

И може би ще е добре да добавя тук, че моята заплата бе равна на оная на всеки друг член от организация, значи, равна на нула.

Орела се зае да ми помага, като уреждаше срещи с чуждестранните жандармерийски офицери и с английския консул. Диалогът с английския консул се оказа доста забавен. В продължение на петнадесет минути Орела му обяснявал кой съм аз и че моето желание било да се срещна с консула, за да разменим информации, които могат да бъдат взаимно полезни. Най-сетне консулът го попитал:

– Но как е стигнал тук? С трена ли? С паспорт ли? Разбира се, ще ми бъде приятно да се срещна с всеки пътуващ американец, който събира сведения. Ходил ли е при каймакамина?

– Вие не ме разбирате – казал Орела. – Той е бил в планините с комитите. Той се е присъединил към тях във Воденско; навярно сте чули за неговото изчезване?

– Ах, да, искате да кажете за човека, който беше убит от разбойниците? Та той се присъединил към тях, а? Но тогава положението се изменя; той е нелегален.

– Нека изразя работата по друг начин – добавил, Орела. – Той е кореспондент на вестници от наша страна.

– От ваша страна ли? Та това може ли да бъде сериозно? Две страни няма – английското правителство не е признавало никаква въоръжена сила, насочена против Турската империя.

– Но аз искам да се срещнете с него неофициално, само като частно лице, един господин с друг господин. Той няма да дойде като революционен представител.

– Но това няма значение. Тук аз съм дипломатически агент на Негово Величество, а този господин е нелегален.

Орела се уплашил, че този извънредно точен дипломат ще го изложи, но най-после изтръгнал от него обещанието, че разговорът ще остане в тайна. Тоя опак човек беше изключение; при няколко от другите чуждестранни представители аз нямах такива затруднения. Един от тях дори ми даде подписано от него писмо.

Един ден следобед, като седях в стаята да пиша, чух гласове в градината. Погледнах през прозореца и видях Сандо, който разговаряше с един младеж в европейско облекло. По-късно, когато Сандо дойде при мене, попитах за непознатия. Той каза:

– Един четник живее в съседната къща. Само той е останал от Сугаревата чета. Тъкмо преди сражението, поради болест, останал в едно село. Дошъл е тук да се справи с гръцкия владика. За това ще бъде по-добре да не казваш нищо на Орела.

Това беше добре дошло. Терористите на гръцката черква бяха станали много дейни. Те стреляха на два пъти на пазара върху един член на местната организация. Комитетът още не беше си отплатил, но аз знаех от една изтървана дума на Георги, че се замисля убийството на някой висшестоящ човек, което да направи впечатление.

Няколко дена след това Сандо и аз се преместихме наблизо в ново жилище. Тук бяхме по-приятно наставени, защото имаше втори етаж, в който можехме да се разхождаме, без да се доближаваме до прозорците. Семейството беше голямо; бащата беше шивач, а един от синовете му – учител.

Ние се бяхме преместили в неделя. Струва ми се беше вторник вечерта, когато семейството се събра и ние седнахме да вечеряме. Мойсей и Георги се промъкнаха при нас на приказка. Сетне, когато си отидоха, вратите се заключиха. В това време два револверни изстрела се чуха вън на улицата, последвани от вик.