Изповедта на един македонски четник
Шрифт:
Четвъртък дойде, а нас все ни бавеха още; определиха неделя. Забавиха ни най после до идния четвъртък.
Тази нощ, преди да тръгнем, учителят дойде в къщи силно разтревожен.
– Има още едно убийство – ни каза той. – Стоян, един от старите четници на Сугарев, който беше в града...
– Е, убил владиката – прекъснах го аз възбуден.
– Не, намерен е убит на полето с нож и гърба.
– Това е работа на гърците – казах аз.
– Все гърците – изтълкува Сандо. – Каква кървава шайка са те!
14.
Беше почти средата на май, с пролетно време като северно лято. Макар че изпитвахме сладостите на градския живот, кръвта ни копнееше за чист въздух и за бойните другари, които бяха в хладните планински гори.
Георги и Мойсей дойдоха в четвъртък следобед и ние четиримата тръгнахме като на вечерна разходка. Ръка за ръка вървяхме по един път, който криволичеше из нивите. Тук ускорихме крачката и в по-малко от половин час стигнахме до купчина колиби и една млекарница, където гражданите често идваха през летните месеци да си похапват сирене и прясно мляко. Мойсей и Георги се разделиха с нас. С искрено съжаление и с мили чувства си спомням тая раздяла.
Ние със Сандо бързо се преоблякохме в селски дрехи и тъкмо преди мръкнало тръгнахме с двама селяни за едно полско село, около седем километра далеч.
Тук беше главният източник, от който градът си доставяше мляко. Полето беше пълно със стада овце и пасбищата стигаха до стените на къщите; едва ли се виждаше някаква градина.
На следния ден трябваше да чакаме. По това време млекарите стачкуваха, за да получат по-високи цени, та имаха големи количества прясно мляко. По тия места млякото се вари, преди да се пие, а след това му прибавят малко захар. Но Сандо се научи от мен да го пие студено и неварено; в тоя ден, струва ми се, изгълтахме два гюма мляко.
Привечер Сандо бе обхванат от остри болки в стомаха. Почувствувах болки и аз. През нощта Сандо го втресе. Против волята си трябваше да отложим нашето пътуване – и двамата страдащи от мъчителни болки. Може би това беше справедливо наказание за нашето чревоугодничество, но скоро болките понамаляха.
На другата сутрин бяхме по-добре и спахме до следобед. Ядохме яйца, хляб и сирене и се оправихме, а за да не губим много време, следобед тръгнахме с двама овчари пешком към едно село, където се надявахме да намерим войводата Пецов и неговата чета. Ние вървяхме паралелно с шосето, към горния край на Битолското поле, където се събираха хълмовете.
След един час стигнахме до една уединена колиба, временно убежище на овчарите през студените нощи. Двама от тях бяха там, а стадата им пасяха наблизо. Седнахме да си починем малко и да си поприказваме. По време на разговора един от овчарите скочи и извърна глава като хрътка, която души нещо.
– Какво има, бе чичо? – попита Сандо.
– Следобед чувам някакви особени звуци – отговори старецът. – Струва ми се, че преди час чух залп срещу Лизело; сега съм сигурен, че чувам копита на кавалерийски коне. Я чуйте, застанете двамата зад колибата.
Нямаше никакво съмнение – откъм ниския храсталак край шосето се чу звук на тръба. След
На стотина метра зад тях се появи цяла дълга колона кавалерия, която препускаше. След няколко минути последва друг ескадрон, след него трети, всичко триста души аскери. Това не беше разезд. Сандо и аз се спогледахме; лицето му беше бледо.
Щом войските минаха, ние двамата и нашите водачи ускорихме ход. Пред нас теренът постепенно се възкачваше. Когато приближавахме върха, чух звук, който ускори моя пулс. Приличаше на късо, остро раздиране на кораво платно.
Стигнахме върха. Пред нас лежеше обширен амфитеатър, полукръг от хълмове, които се разстилаха към по-нататъшните планини. Като в корито видяхме червените тухли на селце, откроило се сред живия зелен цвят на градините и лозята. Трите ескадрона кавалерия тъкмо се бяха отклонили по по-тесния път, който водеше нагоре към него. И четиримата се затичахме към хълмовете вдясно. За половин час стигнахме овча диря, която водеше към селото на около един и половина километра далеч и която вървеше по една стръмнина, обърната към низината и почти срещу Лизело. В това време стрелбата се засили; стреляше се с манлихери и маузери.
Изтичахме в една низина. Лизело и голяма част от долината бяха закрити за нас. Най-сетне стигнахме при колибите точно под една стръмнина, закрита от северните ветрове. Горе на върха имаше повече от стотина мъже, жени и деца. Качихме се при тях силно запъхтени.
Нямаше голям шум; само от време на време жените издаваха по някое възклицание. Шестима мъже се подпираха на пушки "гра", а други на мотики. Жените гушеха бебетата си в пазвите; едно момиче, седнало гърбом към долината, подпряло с ръце лицето си, хълцаше. Но лицата на всички останали бяха обърнати в една посока – към Лизело, не повече от три километра далеч от нас.
Нямаше нужда от далекогледи, за да се види какво става. Над Лизело, между стръмните лозя, имаше широк полукръг от черни фигури – легнали с лице на земята. Понякога някой скачаше, изтичваше и пак лягаше. Долу, в селото, зад един каменен зид бяха наредени конете на трите ескадрона без ездачите.
В обсаденото село не се виждаше никакво движение. Към оная страна, дето къщите бяха по-гъсто, имаше едно хубаво здание, конакът на бея. Нямаше нужда да бъде човек експерт, за да разбере, че Пецов и неговата чета се сражаваха от стените на това здание. Колко време наблюдавахме тази неподвижна сцена, не знам. Може би не дълго, защото с идването на подкрепленията щяха веднага да последват решителни действия.
Стрелбата отслабна. След това с внезапен порив тя се разрасна на две големи отделни групи, които се спуснаха по склона към конака. Един остър, зловещ залп разцепи въздуха, после друг – все от манлихери.
При нас селяните почнаха да говорят ниско, но възбудено.
– Атака! Бог да им е на помощ!
Тичащите групи се понесоха към конака. Стрелбата престана. Кълбо бял дим се вдигна по-горе в градината на сградата, последвано от тежък гръм като звук на тенекиени листове, ударени във въздуха над главите ни.