Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

Аскерът тутакси залегна.

– Това беше бомба от Пецов – извика някой.

Войниците пак скочиха, спуснаха се напред и почнаха да прескачат каменните стени около конака. Ясно видях как няколко души паднаха и се търколиха надолу.

Друго кълбо дим – после гръм и нова стрелба. Оглушителен рев от гласове се разнесе на вълни из долината.

Слънцето залязваше и предметите се стопяваха в падащите сенки. Над конака се показа малка синя мъглица, а след това през полумрака светна огън. Когато се стъмни, сградата избухна в пламъци и стрелбата намаля съвсем; чуваха се само отделни изстрели. Някои от жените при нас лежаха с лице към земята и хълцаха. В тежкия мрак на безлунната нощ ние слязохме със селяните в техните

колиби. Ако някой от четиринадесетте Пецови четници бе избягал, на следния ден патрули щяха да шарят из цялата местност; ние не можехме да останем там.

Но тия страхове напразно ни измъчваха. Четата на Пецов беше унищожена така пълно, както оная на Сугарев ⁵¹ .

15. Сред народа

Дори в метежническа Македония мирът и тишината са нормалното положение, а насилието е изключение, макар че изключението е доста често, за да направи нервите чувствителни към атмосферата, претоварена с електричество от човешка злоба. Ето вече месец след избиването на Пецовата чета ние със Сандо се скитахме из битолските села, един период без приключения, освен някои дребни случки, които ме запознаха по-добре с живота и обичаите на народа. Нашата предпазливост от злощастията стана обикновена привичка, непридружена от никаква възбуда.

Като да бяхме на някаква екскурзия, санкционирана от всички формалности на властта.

Пътят ни отиваше към запад, но беше дълъг и заобикаляше, защото трябваше да избягваме селата, в които имаше турци. По ниските места пътувахме нощно време, но дори това ни беше изгодно, защото дните бяха топли и прашни. Когато се изкачвахме в планините, походите ни ставаха често и през деня.

Макар че бяхме в селско облекло, народът знаеше, че сме комити, а като комити ни приемаха и се грижеха за нас, както селяните от феодална Европа са се грижили за скитниците калугери. Често пъти обстоятелствата ни налагаха да останем по няколко дена в някое село и тогава прекарвахме свободното си време понякога с жените и децата, понеже мъжете работеха по нивите, а най-често в горите, гдето дъбовите храсталаци ни закриваха от случайни минувачи. Жените ни донасяха храна и вода тук, а за минаване на времето приказваха с нас по един-два часа.

Аз забелязах със задоволство, че селяните бяха убедени в почтеното ни поведение към техните жени. Можете да дойдете при тия хора като чужденец с паспорт, поставен в кожена подвързия, подписан и приподписан от дузина консули и паши, но ще видите много рядко техните жени. Едно късче книга обаче, подпечатано с печата на Централния комитет, е свидетелство за вашия нравствен лик. Дори младите момичета не се срамуват от нас. Често те идваха в гората, без да ги принуждава някой, за да поприказват или да разменят с нас весели шеги.

Най-вече ме порази хубостта на децата: тъмнокоси, златоруси, кестеняви очи, бяла кожа, макар и деликатно оцветени от кремаво до тъмнокестеняво там, дето лицата и голите ръце и крака бяха изложени на слънцето. Те идваха съвсем без страх, най-напред свенливо, а по-сетне често се катереха по нас и обвиваха ръце около вратовете ни.

Доверието беше приятно – не като пряка лична дан, защото беше нещо повече, а поради онова, което показваше. Много войводи и четници бяха минали преди нас, повечето от тях въоръжени, натоварени с неограничената власт на организацията, но никой от тях не беше злоупотребил с доверието на тези прости и добри хора.

През цялото ми стоене в Македония това ми правеше силно впечатление, особено след като се върнах в светската среда, гдето можех да мисля за него отдалече.

Мнозина от тези въоръжени революционери, които, както знаех, водеха разпуснат живот

в България, се скитаха из Македония с години и живееха тъй целомъдрено като монаси, без монашеския фанатизъм, които да ги поддържа. Това е един от законите на комитета, който аз видях, че се опазва съвсем стриктно, дори и от такива хора като Апостол и Тане от Леринско. Доста любопитно беше това, че дори и старите хайдути, които не са познавали други закони освен своите, не само пазеха женското целомъдрие, но и отмъщаваха на онези, които са вършили такива престъпления. Колкото се отнася до самите селяни, те не търпят никакви престъпления против законите на целомъдрието, без да правят разлика дали грехът се върши от мъже или жени.

Рано вечер, когато хората се връщаха от полето, местният комитет свикваше общо събрание. Сандо и аз сядахме на столове по един от двете страни на огнището, всички други сядаха в стаята с лице към нас, а старейшините образуваха полукръг на пода пред другите. Тогава ние започвахме да говорим. Тази длъжностни се налагаше, защото за тях бяхме жреци на революцията, които изпълняват своята служба.

При първа среща тия хора не ви привличат. Едри, с груби лица, нито брадясали, нито бръснати, като хванете дланта на ръцете им, като че напипвате рогчета. При поздравление те леко си стискат ръцете и после ги прибират в своите широки червени пояси. Ако гръцката митрополия бе измислила един бог на трогателното търпение, той щеше да прилича на македонски селянин. Неговите изгърбени рамене поддържат всички: изроденото управляващо племе, развратеното духовенство, една кървопийна порода земевладелци и една революционна организация, която, макар и да са си я наложили сами, на времена изглеждаше да пази наградите си за бъдещите поколения.

При все това те гледат на революцията сериозно, така сериозно, както гледат на своята религия. Наистина, тя беше ясно проявление на силния религиозен дух у тях, отклонен от обикновения канал на черковната служба, защото те са хора, които приемат по-скоро делата, отколкото вярата. Аз чувствах как грубата недисциплинирана мозъчна сила на моите слушатели се пречистваше чрез мене, като отблъскваше всичко, което беше недостойно за едничкия интерес – грядущето освобождение. Струва ми се, че това беше силата на отвлечената мисъл, която те пазеха в съзнанието си, мисъл, която беше далеч от шовинизма, защото свободата за тях стоеше по-горе от владичеството на българина; тя беше една система, еднакво приложима за българи, гърци и турци, един вид рай, към който трябва да се стреми целият свят.

Руската революция ⁵² ни достави неизтощим материал за разговор. Те вече схващаха, че онова, което направи Русия за България, не може да се очаква втори път. Те знаят повече, отколкото знае мужикът, че руското правителство и руският народ са разделени по интереси. По някой път всред обсъжданията някой младеж ще стане и ще започне да се разпростира върху доктрината, която дори тогава проникваше в масите на градовете – социализма. Неговите идеи по въпроса, събрани от някой селски учител, можеше да не бъдат съвсем определени, но те обгръщаха цялото човечество. Че не само българите, радикални по темперамент, приемаха тази нова доктрина, за мене стана ясно от една случка, която ни бе разказаха, когато стигнахме в планините на Демирхисарската каза.

Селският учител, при който прекарахме няколко дена, беше един прозаичен младеж, местен секретар и съвсем не социалист. Той ни разказа случката просто за да илюстрира особените обрати, които може да вземе турският дух.

Учителите от демирхисарските села решили да искат по-голяма заплата. За да обсъдят един общ план на действие, те решили да се съберат в един централен пункт на района. За тая цел избрали един стар полусрутен манастир, където могат да говорят вечерта и да спят там през нощта.