Изповедта на един македонски четник
Шрифт:
Всички изскочихме на стълбата и излязохме на балкона отвън пред предните прозорци. Долу в улицата някой извика три пъти.
"Деврие 50 , деврие, деврие!" – и веднага нощният патрул се затича към мястото, като един от стражарите носеше фенер.
– Гърците са ударили Георги или Мойсей – каза тревожно учителят до нас.
Видяхме стражарите, които вдигнаха падналото тяло от улицата и го отнесоха зад един ъгъл. Една жена се върна тичешком.
– Какво се е
Жената отговори няколко несвързани думи, но ние можахме да схванем само думата "доктор". Върнахме се от балкона в стаята, където жените от цялото домакинство се бяха събрали.
– Гръцките терористи носят ли револвери "Наган"? – попита Сандо.
– Не, не носят такива револвери – отговори един от мъжете. – Тия изстрели от "Наган" ли бяха?
Пак се чуха бързи стъпки отвън, учителят се наведе през прозореца и извика:
– Кой е застрелян?
– Петър Лигушев – беше отговорът, тъй ясен, че всинца го чухме.
На следната сутрин събрахме по-подробни сведения за стрелбата. Лигушев вървял по нашата улица на път за в къщи, когано някакъв непознат изскочил от една уличка и стрелял срещу него. Един от куршумите го пронизал във врата и той беше в критическо положение, макар че надеждата за оздравяването му не беше изгубена.
След това злодейство се очакваха бързи репресии срещу гърците, но те не последваха. Сандо се опита да намери четника Стоян, но се оказа, че той заминал на друго място.
Въпреки сравнително по-голямата ни свобода, в нашия кръг дохождаха много малко хора. Надявах се пак да видя брата на Михаил Х-ев и един път го срещнах на улицата, но той ме замина, без да се издаде, че ме е познал. Това беше обикновената предпазливост. Няколко пъти срещнах Ташковите момчета, но и те се предпазваха. Един ден, в края на нашето престояване в Битоля, открихме причината за своето уединение от младите хора, с които бихме искали да се виждаме по-свободно.
След като си свършех работата, късно следобед аз отивах на балкона, лягах там и наблюдавах минувачите по улицата, без опасност да бъда забелязан от тях. Моят постоянен другар беше Спиро, едно десетгодишно момче от семейството, в което квартирувах. То ми посочваше познатите си лица.
Две момичета минаха няколко пъти и привлякоха вниманието с хубавото си облекло, което не съответства ваше на културната среда в Битоля. Едното от тях беше осемнадесет годишно, много хубаво, тънко, високо, чудно в една страна, гдето повечето от хората са от селско потекло. Веднъж момата неочаквано погледна нагоре и очите ни се срещнаха, лицето й почервеня, като че се почувствува виновна.
– Кое е това момиче? – попитах Спиро. – Това ли, което си реши косата нагоре като европейците?
– Да, със сивото облекло. – Това е Елена, сестра на Т-ев. – Той произнесе името на един от изтъкнатите водачи във въстанието, избягал в България. Сандо беше в стаята и изви глава да види предмета на моето запитване. Момичето беше
Няколко дни след тая случка аз бях седнал на задния балкон над градината. Долу стоеше един от пратениците, който ми донесе писма: той беше от хората на Георги. Беше останал да пие една сливовица и да размени някоя дума с жените. Сандо беше към задната част на градината и четеше книга под едно дърво. На вратата се почука и една от жените отвори. След това чух женски глас, който попита за мене. Куриерът, който беше отишъл зад къщата, се върна и запита – защо искаш да го видиш?
– Твоя работа ли е това? – попита ядовито гласът, който идеше от една врата в долния етаж.
– Дали е моя работа? Да! – отговори куриерът. – Аз съм един от вардачите, които го охраняват. Вземи позволение, ти знаеш откъде.
Изтичах към вратата и се спуснах долу. Щом влязох в долната стая, през един прозорец видях Елена Т-ева, която стоеше пред вратата с пламнало от яд лице.
– Подлизурко ниеден, ти скоро ще видиш новите си господари – подигра го тя и си излезе.
Тръгнах към вратата, като исках да я повикам. Докато слизах долу, Сандо скочи и улови куриера за врата.
– Свиня! – извика той, като го разтърси. – Какво право имаш да връщаш нашите посетители?
Аз скочих отгоре, хвърлих се между тях и ги разтървах. Куриерът се залюля и се подпря на стената, с ръка, вмъкната в гънките на пояса. Но не извади нож.
– Това е подло, другарю – извика той. – Аз изпълнявам задълженията си, така ми е заповядано, а ти ме удари, като че съм грък. Но аз не мога да те ударя, това е подло.
– Защо я върна? – питаше Сандо разгневен, – тя не е шпионка, нито гъркоманка. Не може ли да се доверим на сестрата на Т-ев?
И аз бях сърдит като Сандо, но се въздържах.
– Ти си прав, другарю – намесих се аз, – никой не те осъжда. Иди си гледай работата. Може би е по-добре, че тя не влезе. Кой й е казал, че сме тук?
Дипломацията не винаги е най-доброто средство за една цел. Моите думи погладиха разрошените пера на куриера, но жените ме чуха и думите ми бяха повторени от едно от момичетата на хазайското семейство, интимна другарка на Елена. Куриерът замина с всички признаци, че случката е изгладена.
Тази вечер дойде Орела и с него разисквахме как да замина за западните райони. Колкото и да се мъчех, аз не можех да надвия раздразнението, създадено у мене от случката следобед. Не бях тъй интимен към Орела, както по преди, Сандо се държеше почти нахално с него. На запитванията за моя път, след като оставя Битоля, аз отговарях с нескривана уклончивост. Разделихме се на следната сутрин с взаимно лошо настроение.
Определи се да напуснем Битоля в четвъртък. Комитетът трябваше да извести на най-близката чета да ни срещне в едно село, пет часа далеч, в Лизело, едно име, което никога няма да забравя.