Изповедта на един македонски четник
Шрифт:
По това време бяхме спрели в село Плакие. От няколко дена насам там се носеше слух, че прочутият разбойник Ислям-чауш напуснал албанските планини и се навъртал по тия места, за да може да улови някоя богата плячка. С религиозна ревност той правел тия посещения всяко лято в продължение на деветнадесет години и рядко пропущал да се отвлече някой заможен селянин, за да получи откуп. Въпреки всички усилия на Охридския комитет да го унищожи, той продължавал разбойничеството си. През миналото лято Петруш се бе сблъскал с тоя стар разбойник, разменил с него по няколко изстрела, но по погрешка на сигналите селската милиция не успяла да пресече пътя на отстъплението му.
Няколко дена проследихме Ислям и най-сетне намерихме следите му в околностите на Плакие. По всички села
В Плакие се научихме, че Ислям и неговите седем човека побягнали в едно турско село, където имаше гарнизон от аскери. Той стоеше там, докато ние поддържахме трескаво наблюдение от съседната планина към селото. За да ускорим крайния резултат, ние написахме писмо до италианския жандармерийски офицер, който се беше установил в Охрид. Това писмо на италиански съставих аз. То беше може би малко несвързано, защото съм учил италиански отдавна и не методично. За един обикновен интелигентен човек ставаше ясно, че това писмо не е писано от българин, нито от западноевропеец. Американското краснописание се различава от европейското, с изключение може би на английското. Във всеки случай този, който го е получил, е разбрал, че писмото е написано от чужденец. А вече се знаеше, че между комитите има само един чужденец.
В това време пристигна писмото на Кръстьо Ресенски. Понеже нашето съобщение до жандармерийския офицер, изглежда, не даваше никакви резултати, а селската чета бе заела всички изходни точки за отстъпление на Исляма и поради това, че срещата беше толкова близо до турското село, колкото и до Плакие, ние решихме тази нощ да се присъединим към четата на Кръстьо.
Тръгнахме преди мръкнало, – едно малко безгрижие, на което обикновено се предавахме след дълъг период на необезпокоена сигурност. Ресенската граница се намираше в една гола долина и когато минахме през зелените ниви, несъмнено съгледвачите на исляма, поставени в гората над турското село, ни бяха забелязали.
След поход от четири часа ние отново навлязохме в пресечена местност. Петруш ми разказваше какво знаеше за Кръстя. Той дошъл преди една година от България четник с един войвода, пратен от Централния комитет – един учител с деликатно здраве. След шест месеца войводата видял, че животът е твърде тежък за крехките му физически сили. Затова се върнал в България, а Кръстьо, в изпълнение на предварителните планове на Борис Сарафов, на когото бе предан почитател, поел командата на четата. Но поради някаква причина, която Петруш не можеше да обясни, Кръстьо се скарал с окръжния комитет в Битоля и Дякона бил изпратен да го замести в командването. Между Дякона и Кръстьо станало някакво спречкване, вследствие на което Кръстьо веднага тръгнал за България, но един бърз протест от страна на селските комитети заставил Дякона да го задържи 59 .
Кръстьо Трайков (Ресенски), 1865/7 – 07.01.1942
При пълнолуние ние се приближихме до мястото на срещата – един горист хълм. Едно силно свиркане предупреди нашия човек, който беше изпратен напред, да разузнава. След това от гората излязоха няколко тъмни фигури. Един широк, брадясал, подобен на горила човек, се спусна към нас и сграбчи ръцете ни, един след други, като че забиваше ножове на своите врагове при разпалена схватка. Неговият тъмен, впит в тялото албански костюм, без власатите ръкави, му придаваше изглед на току-що изскочил в живота млад Хенри Осми (от Холбайн) – едно наподобяване, което още повече се засилваше от особеното наречие, на което с громък глас изказваше своите поздравления. Почувствувах силата му, когато сграбчи ръката ми. Той я задържа кратко време, след това ме улови за рамото, с другата ръка преметна ремъка на
През една ивица стари дъбове и храсталаци излязохме на поляна на височината на хълма. Кръстьо ни сложи на едно легло от клончета и сухи треви, постлано под голямо дърво, и се просна между нас. Другите момчета, осемнадесет на брой, се разположиха като нас под дърветата.
Хубаво беше да се чувствува човек отново гост на такава голяма чета.
Аз можех да наблюдавам лицето на Кръстьо на лунната светлина, докато той говореше дебело и гърлено, като че из гърдите си. То бе широко, обкръжено с буйни червени бакенбарди, брада и куп кестенява коса. Не е чудно, мислех си аз, че Сарафов е сила в организацията при такива привърженици.
– Аз чувах много за вас в Битоля, Кръстьо - казах аз.
– С кого се срещахте там? – попита той.
– С вашия ресенки делегат, например Лигушев.
– Този проклет вълк – изръмжа Кръстьо. – Но нищо, ако сте му приятел, аз няма да ви закачам, но недейте стоя в този район повече, отколкото ви е нужно. Не вярвам да сте му приятел, иначе той би ви предупредил да не идвате тук.
Ето ви още една загадка за разрешаване. Защо Кръстьо сарафовистът бе във вражда с Лигушев. Подобно много други прости загадки, нейното разрешение бе скрито от самата й простота.
18. Кръстьо Ресенски
На другия ден се събудих от гръмливия глас на Кръстя.
– "Вземете му пушката" – каза Дякона, но нито един четник не вдигна ръка. Тогава той се обърна към милиционния войвода и му каза: "Ако не го обезоръжиш, ще те бия." "Бий ме тогава, каза селянинът. Аз ще взема пушката на Кръстя само ако ми я даде той." После той извика на Дякона: "Защо не я вземеш ти сам?" Той не отговори.
"Аз ще отида в България – казал Кръстьо. – Не искам за войвода такъв патагонски разбойник като тебе. Но аз ще нося пушката си със себе си до границата."
И той тръгнал с четирима от момчетата, но когато стигнали до Крушево, дошла една делегация от Ресен, която му казала, че ако той си отиде, те не искат да имат никаква чета в ресенския район.
– Кой започна кавгата? – попита Петруш.
– Комитетът в Битоля. Той назначи районен комитет в Ресен, когато комитетът трябваше да бъде избран. И какви мошеници назначиха! Все търговци. Добре, но скоро селяните дойдоха да ми се оплакват, че били принуждавани да купуват стоките си от тези членове на комитета на двойни цени. Аз разследвах това. Те наричаха това бойкот срещу неприятелите на организацията. Те искаха да съсипят другите търговци, които не искаха Лигушев за окръжен делегат и настояваха да се проведат избори. Дявол да го вземе, те бяха прави. И аз изпратих няколко здрави селски младежи в Ресен и те разтуриха комитета. Тогава дойде Дякона и аз му се подчиних, защото видях, че той е образован, а аз съм само един неграмотен човек и не разбирам от такива работи и от това възпитание на масите, което иска новият устав. Аз зная само да се бия, а не това е нужно сега. Но Дякона започна терор. Всичките му тактики бяха против нашите хора, против учителите. И после той все бъркаше в селските каси и пращаше парите на хората в Битоля. Скоро щеше да има разправия, ако не беше сражението. Не само раните заведоха Дякона в града. Аз не съм го виждал от сражението насам, той се измъкна по един път, останалите от нас по друг.
В това време се разклатиха листата на храстите и се появи един изпотен селянин. Той коленичи до Кръстьо и му разправи нещо шепнешком. Гласът на Кръстя не можеше да се снишава лесно. Аз чух отговора му.
– Два батальона! Къде са сега?
– Единият взе позиция на отсрещния връх, а другият се пръсна на малки групи, които пазят пътеките из гората. Онези, които са по хълма, лежат ниско и не можем да ги видим.
Аз скочих малко стреснат, Кръстьо се обърна към Петруш.
– Твоите хора са мислили, че се разхождаш из градската градина в София снощи – измърмори сърдито той.