Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

Имаше твърде много ищци и ответници. Те образуваха групи от двете страни на съда. Останалите селяни гледаха на заседанията като един вид борба на петли. Първото дело беше общинско и се представяше от местния комитет. По-рано аскерът идвал в селото и обложил общината с шест лири за поддържане полицейски постове, които да охраняват селяните от разбойниците, когато отиват на пазара в Охрид.

– Преди шест месеца те дойдоха – каза мухтарят – и ни биха по краката, защото не сме платили тия пари. Тогава бяха дванадесет лири. Да оставим ли сега да ни бият само за шест лири?

– Даже ако бяха само шест пари – каза Петруш, – аз щях да ви бия, ако ги

платите. Във всеки случай, те пак ще ви бият, но вие не плащайте тия шест лири. Щом ви бият, изпратете делегация в Битоля и се оплачете на чуждите консули, докато си вземат бележка.

– Тази игра с полицейските постове се практикува отдавна – ми каза Петруш настрана. – Народът дава парите от години, защото областта беше пълна с албански разбойници, но полицейски постове все още няма. Парите отиват в джоба на каймакамина.

Другото дело беше обвинение против един от местните бейове, който притежавал единствената мелница в общината.

Той повишил цената на меленето с една трета, бе оплакването

– Не отивайте на неговата мелница – продума Петруш.

– Няма друга.

– Постройте си, вие имате вода.

– Никой от нас няма пари.

– Тогава направете я на обща сметка. Работата няма да ви струва нищо. Упълномощавам ви да изтеглите от касиера нужните суми за стойността на материалите. Тия суми ще върнете на касиера от първите приходи на воденицата. След това воденицата ще покрива своите разноски, а ако има малка печалба, ще я предадете на касиера.

След разглеждането на общинските дела, от народа срещу правителството – разбира се, ответникът не присъстваше, – явиха се частни дела. Една жена настояваше да се разгледа отдавнашната молба за развод. Предавам текстуално основанието на молбата:

"Несходство на характерите. Старецът е съвсем наред, но не можем да се разберем по нито един въпрос."

Почти извиках от изненада. Сякаш се бях върнал в Америка:

– Та и у нас за това се развеждат.

– Ако след толкова дълго време не сте могли да се погодите – каза Петруш – и аз решавам да се разделите. Попе – обърна се той към селския поп, – гледай да поставиш работата така, че владиката да одобри моето решение.

Друго углавно дело. Селянин отишъл в далечно село и откраднал един кон. Престъпникът беше осъден на двадесет удара с тояга. Петруш му каза:

– Другата неделя ще вземеш паспорт и ще заминеш за България. Тук ще останат жената и децата ти. Аз ще ти дам писмо до представителите на комитета в София, които ще ти намерят работа и ще поддържат семейството си. До една година няма да се връщаш в Македония. Ако извършиш някое престъпление и в България, ще предам твоята жена и децата ти на роднините и ще изгоря къщата ти.

Трите седмици, които прекарахме в Охридско, бяха нещо като странства на подвижно съдилище. Освен със съдебни дела, занимавахме се и с избори, каквито предвиждаше уставът. Всеки избор се придружаваше с лекции по гражданско управление. Той стигна дори дотам, че предизвика един районен избор, в който той беше кандидат за преизбиране като войвода. Както по-късно ми писа, той спечелил, макар че съществувала опасност от неуспех. По всяка вероятност за него това удоволствие си заслужаваше риска.

Лятната горещина направи нашето спане невъзможно в полските села, тъй че почнахме да живеем на открит въздух. В гората посрещахме селяните, съдехме хората и правехме избори тъй, както това ставаше по къщите.

Нашият излет трая цели три седмици. Местността не беше тъй дивна, горите бяха стари, дърветата

големи и нямаше ситен храсталак, както по други места. Спирахме се на поляна с висока трева, готвехме си храната, а най-често печехме яре или агне на ръжен, поставен на два забити чатала, един срещу други над огъня, след което започвахме да го въртим. Младежите от селата идваха при нас да се борят, да се състезават на скачане, да хвърлят камъни и да правят други юначни упражнения. Ние можехме да крещим и да пеем колкото ни глас държеше. Аскерът не са изкачваше толкова далеч, когато планинските потоци са пресъхнали. Ние можехме да уталожим жаждата си само с тънката струя вода между камъните, но тя не бе достатъчна за петдесет или сто войници.

В лицето на "Ходжата" имахме един весел другар, който беше смешник като Сотир от Караферийските блата. Той знаеше безброй комични песни, повечето от тях пародия на народни сантиментални мелодии. Той обаче обичаше да имитира революционните оратори в България, които спомагаха на делото само със своето ораторство. Ако присъстваше някой свещеник, особено някой, който е над средната интелигентност на съсловието си, "Ходжата" произнасяше типична социалистическа реч. В тези страни, където свещеникът е тъй влиятелен, социалистическите оратори ставаха особено ядовити, когато говореха за църквата. Заключението обикновено се изричаше със страшна разпаленост: "Не ще има мир на земята, докато последният цар не бъде обесен с пояса на последния поп." Българите са особени хора, те са надарени с хумор, който може да изтръгне смях дори от личности, които се смятат свещени.

Не религиозни в обикновения смисъл, почти без национална гордост, наглед неспособни за бурни емоции, вие напразно ще търсите у тях ония качества, които изглеждат необходими за фанатизма на мъченичеството. Човек трудно може да свърже една Жана д'Арк или епископ Латимър с племе от хумористи.

Въпреки това тези български младежи, които ми се струваха тъй лишени от почит към онова, що наричаме висши идеали, и които не вярват в утехата на духовното безсмъртие, умират не по-малко драматично от първите мъченици на християнството. Аз не говоря за тези, които загиват от ръката на врага. Трябва да се отбележи като рекорд, че никоя чета не се е предала на неприятеля, макар че такова предложение винаги се прави. Много рядко някой четник попада жив в плен. Трудно ми е да приведа факти, без да се вълнувам, но аз мога да съобщя цял списък от оцелели четници от една обсадена чета, които, като видят, че друго средство не им остава, освен да се предадат, сами турят край на живота си с последния куршум. Какво решение щях да взема, ако на мене ми се паднеше такъв избор, не знам, но именно това чувство у моите революционни другари придаваше на вика "Аскер!" особено зловещ отглас в ушите ми.

Вече загатнах за сражението между аскера и ресенската чета, от което бяха избягали седем души, тежко ранени. Главатарят, наричан Дякона, отишъл в Битоля да се лекува, но другите намерили убежище в планините, където ги лекувал подвойводата от друг район, студент по медицина някога.

Ресен е близо до Охрид и влиза в плана на пътуванията ми. Ние се опитахме да влезем във връзка със заместника на Дякона, Кръстьо Трайков, но мястото на комитетската болница било тъй тайно, че писмото бе пътувало доста дълго време, преди да стигне до предназначението си. Най-сетне се получи отговор от Кръстьо, в който се съобщаваше за неговото оздравяване и оздравяването на другарите му и се определяше среща на границата между двата района.