Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

Той дойде следобед и ме поздрави радостно, запъхтян и изпотен от ходенето.

Тогава аз реших да продължавам да вярвам и досега, че каквото и предателство да има при смъртта на Пецов, той няма никакво участие в него.

Същата вечер се преместих в Йени махле. Като вървях по кривите улици, видях познати хора, на които лицата светнаха от радост, щом ме познаха. Тъкмо в това време Спиро и едно друго момче се караха пред вратата. Като ме видя, той се спусна към вратата, влезе вътре и я остави полуотворена. Събраното семейство ме поздрави като стар приятел и ме заведоха на трапезата за вечеря, където предварително бяха приготвили

място и за мене. Мойсей ги беше предупредил за идването ми.

В продължение на няколко дни бях доста зает и уреждах кореспонденцията си с България, която напоследък бях прекъснал. В това време успях да схвана и местното положение. Георги дойде да обядва при мене и беше доста искрен. Арестували го, но го пуснали без разследване. Орела и Лигушев били предадени от социалистическата група в града ⁶⁰ .

За Елена Т-ева, момичето, което се опита да се срещне с мене, не можах да науча нищо определено. Спиро мислеше, че тя е заминала за България да следва в Софийския университет. Братът на Спиро, учителят, каза, че тя прекарвала ваканцията в едно село до крайните махали на града при една своя приятелка. Аз не исках да питам повече за нея, защото, според моите сведения тя беше членка на омразната социалистическа фракция и името й все още отчуждаваше мнозина, които съвсем не бяха безчестни. Обаче случаят ми помогна.

Един ден, като пишех записките си в една от стаите на горния етаж, дойде стара жена и ме предупреди че имало общ обиск в Йени махле. Изведнъж тревогата се разпространи в цялото семейство. Набързо събрах нещата си и с тях натъпках вътрешните си джобове тъкмо когато силно се чукаше на вратата. Аз скочих от задната стена в другата градина. Във всички дворове жени и деца тичаха насам-натам в нервно напрежение. Спиро ме беше изпреварил от една дупка на стената, аз го последвах през една врага, минахме край група уплашени жени и се промъкнахме от градина в градина. Току щяхме да изскочим на една уличка, но една жена ни тикна назад и тръшна вратата пред цяло отделение стражари. Впуснахме се в друга посока. Спиро тичаше пред мене с отчаяна енергия. При последния двор между къщите бяхме спрени от навалица жени.

– Оттук, оттук – извика някой и аз се втурнах през една вратичка в глуха улица. Едно момиче ме улови за ръка и двамата затичахме силно по уличката, като оставихме Спиро зад нас. Минахме уличката, влязохме в един проход между къщите и стигнахме на открито поле.

– Върви по тази пътека – каза момичето – и иди към нивите. Когато се стъмни, върни се по същия път, аз ще те чакам.

Аз продължих да вървя по пътеката и когато излязох на полето, тръгнах по-бавно. Беше рано следобед, през един хубав, ясен летен ден. Когато стигнах до дърветата и до високата трева, вълнението ми поутихна. Започнах да се разхождам. Като стигнах до една рекичка, тръгнах край брега през зеленото поле. Най-сетне дойдох до едно място, където се пресичаха две каменни огради и тука, под едно огромно дърво, див кестен, аз си полегнах. На това място сладко си почивах в дълбочината на тревата, като слушах шумоленето на листата. Струваше ми се, че бях задрямал, когато чух гласове и приближаването на леки стъпки.

– Тук ще се разделим – казваше един женски глас. – Тази вечер ме чакай.

– Да, ела рано, ще спим на балкона.

И отговорът беше на жена, но гласът ми беше познат.

Повдигнах се на лакът. Едно момиче бавно и заднишком се приближаваше към мене. Другото вървеше също заднишком в противна посока. Те си казаха сбогом и се обърнаха. Тази, която беше по-близо до мене, се стресна, като ме видя, защото аз се бях изправил и облегнал на оградата. Тя продължи пътя си, като гледаше пред себе си. Още един път тя ме погледна под око и след това се спря. Очевидно едва сега ме позна.

– Какво правите тук? – извика тя. – Не знаете ли, че полският патрул минава по тоя път? Той може да ви зададе въпроси, на които не ще можете да отговорите.

– Полицията сега е много заета в Йени махле и няма време да идва тук – отговорих аз. – Как можахте да ме познаете?

– Аз съм ви виждала често – каза тя. – Това беше през миналото лято, когато бях в София. Веднъж ви видях с Груев, като пиехте бира, тогава моят брат ми каза кой сте.

Настъпи мълчание. Когато вече я намерих, не знаех какво да й говоря. Но най-сетне казах:

– Казаха ми, че сте отишли в София.

– А вие как разбрахте коя съм аз?

– Аз ви видях, при вратата на... от един прозорец – изтърсих аз.

Тя се изчерви и стисна устни. Веднага разбрах, че започвам недодялано.

– Това беше делово посещение – отвърна тя с твърд глас. – Страхувате ли се от този човек?

– Това не бихте говорили, ако знаехте как се отнесоха с него, когато вие си отидохте.

– "Може би беше по-добре, че не я видяхме" – повтори тя някогашните ми думи със злобна подигравка. "Кой й е казал, че сме тук?"

Мой ред беше да се изчервя.

– Тези думи – продумах аз горчиво – бяха казани, за да ви защитят и да не станете предмет на махленски приказки.

Настъпи ново мълчание.

– Хайде да се махаме от тоя път – каза тя най-сетне. – Вие не трябва да останете тук сам. Но защо не са пратили някой да ви придружава? Да вървим полека към воденицата нагоре.

Ние тръгнахме бавно през нивите, следвайки една едва видима пътека. Първа тя наруши мъчителното мълчание:

– Недейте се сърди на Марийка, тя не е предала това като клюка. Тя ми повтори тези ваши думи, за да ме отклони от желанието да се срещна с вас, тъй като и аз я молех да ми помогне да се срещнем. Вярно е, че тя ви е следила, но това е сторила не с цел да ви направи пакост, а да ни предпази от някои грешки.

– Но защо дойдохте вие?

– Да наредя една среща между вас и един човек, който желаеше да говори с вас.

– Кой човек?

– Той е заминал за България, но не е важно кой е.

Тя не каза истината.

– Вие сте били в четите? – запита тя, за да промени темата.

– Да.

– При кого?

– Бяхме тръгнали да се присъединим към Пецов, но за щастие се забавихме в едно село. – Отговорът ми бе съвсем случаен, но попадна точно в целта.

– Какво! – възкликна тя.

– Те са наредили да се присъедините към Пецов?

– Да. Може би вашето посещение е причина за това. Аз се държах много лошо с Орела онази вечер и той може би е помислил, че зная повече, отколкото в действителност знаех.

– Спомням си – промълви тя замислено. – Марийка ми каза, че и двамата сте били много зле настроени един към друг през онази вечер. Но... защо сте отново тук?

– Имам лична работа в София, която не мога да уредя от района. Бих дошъл и преди, но нямах доверие на Лигушев.