Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

Но между нас и Костур, района на юг от Преспа, лежеше широко поле и там не можеше да се мине при светлината на пълнолунието.

Една нощ ние тръгнахме рано: Владо, Сандо и двама четници, Матей, Сава и аз. Двамата четници ни предвождаха чак до Корбовите планини, които разделят Преспа от Костур. Към среднощ, преди да изгрее месечината, пристигнахме в едно село, което лежеше в началото на езерото Преспа и там прекарахме деня. В гората.

До планините ни оставаше пет часов ход. Нямаше голяма опасност да се срещнем с аскера, но можеше да се сблъскаме с турци от множеството турски села наоколо, тъй като през време на жетвата те често спяха

по нивите.

Вечерта рано се измъкнахме от гората и влязохме в едно наше село. След дълго разискване убедихме десет души от милицията да ни придружават. Те бяха истински селяни, зле въоръжени с гръцки пушки "гра". При все това те ни даваха една сила, поради която турските селяни едва ли биха ни оспорвали пътя.

Беше тъмна, макар и ясна нощ. Спомням си, че минахме през едно равно тресавище, езерото блестеше като сребриста струя в далечината. Понякога блатата от застояла вода ни пречеха да ходим и на някои места газехме широките и плитки потоци. Разбира се, ние не смеехме да ходим по шосето, където обикновено вървят селяните, и за нещастие нашата милиция, която ни водеше, беше сбъркала пътя, та заобиколихме повече, отколкото трябваше.

Навярно беше минало полунощ, месечината светеше на хоризонта, когато стигнахме езерото и тръгнахме по пътя край брега.

Когато месецът се издигна, под неговата блестяща светлина разбрахме, че се намираме под турските села. Езерото оставаше от дясната ни страна, високата тръстика стигаше почти до шосето. Наляво, на повече от един и половина километра, се издигаха право нагоре стени от планински канари. Но между нас и тях имаше села. Ние трябваше да извървим няколко километра покрай брега на езерото, преди да минем полето.

Последния час вървяхме доста бързо. Савата, един от милицията и аз вървяхме заедно начело на групата и другите ни следваха.

– Нека починем тук няколко минути – каза Савата, като сочеше необикновено гъстата ниска тръстика. – Ей сега ще почнем да вървим из стърнищата, а това ще бъде тежко с мокри и окаляни крака.

Тази заповед се предаде на цялата редица и всички налягахме в гъстата растителност. Петима души, които представляваха отделна група, разговаряха шепнешком. Внезапно един от милицията се повдигна на колене, после се изправи на крака, макар все още свит и почти на две. Един друг зад нас се повдигна, след него и всички се понадигнахме предпазливо. Някой произнесе късата, но остра дума:

– Аскер!

В този момент при светлината на месечината видях фигури, които излизаха на пътя едва на стотина метра далеч от нас. Ние веднага се спуснахме към полето.

– Дур! ⁶⁶ Дур! Дур-р-р! – чуха се множество гласове, а след това последва блясък и един изстрел. Неколцина от нас извадихме своите нагани и стреляхме в масата, която ни следваше. Залп от пушки изгърмя след нас, куршумите пищяха над и около нас. Ние продължавахме да тичаме и да стреляме. Милиционерите се пръснаха по нивите, няколко души се спънаха и един падна. Савата и аз останахме заедно. Стрелбата зад нас продължи, смесена с викове.

По едно време ми се стори, че тичам сам, след това стигнах до една каменна ограда, прескочих я и видях хора, които тичат пред мене. Внезапно стрелбата отзад спря, дори виковете престанаха. Четири или пет души тичахме в една пръсната група. Тичането отслабваше. Нивите почнаха да се възвишават към основата на канарите, които не бяха по-далече от един километър.

Стигнахме

до друга каменна ограда, преминахме и през прелеза за добитък и се спряхме запъхтени. Някои бяха стигнали там и чакаха, а други още се прибираха.

– Колко са? – запита един запъхтян.

– Ако се съди по стрелбата, най-малко петдесет – каза Савата.

– Ще ни преследват.

– Нека ги почакаме... зад тези камъни.

Стояхме зад оградата мълчаливо и дишахме тежко. От ляво се чу вик.

– Тука те ще ни пресекат пътя – предупреди Сандо.

– Там горе, под оградата, има една скалиста могила – каза един от милицията. – Там можем по-добре да им се противим. Пътеката с точно над нас. Може да успеем да стигнем горе.

Спуснахме се тичешком през нивите в пръсната редица. Виковете се чуха отново зад нас и след това рядка стрелба. Изкачихме се по изровения склон на могилата и залегнахме между големите камъни на върха, където имаше прикритие за всички. Основата на оградата беше няколкостотин крачки по-нататък. Една права гола пътека пресичаше диагонално нагоре скалистата стена и се обръщаше на тесен пролом на стотина метра далеч от нас.

Там лежахме няколко минути запъхтени. След това аз съзрях разредената редица от тъмни фигури, които напредваха през големи стърнища. Те идваха към нас с къси и бързи прибежки, с голяма предпазливост и при всяко приближаване се навеждаха към земята. Някои бяха легнали, когато открихме силен, напрегнат огън. Войниците отговориха остро, а след това като че и двете страни съзнаха безполезността на тази безцелна стрелба. Тя бе спряна от двете страни и настъпи тишина. Далече някъде се чуваше лаят на кучетата в турските села. Неочаквано се чу вик и някакви думи, но аз не можах да ги разбера.

– Какво е това? – попита Савата.

– Слушайте!

След малко викът се повтори.

– Да сложим оръжие – отговори Сандо. – Те щели да се отнесат добре с нас. При тях имало италиански жандармерийски офицер, който искал да дойде горе и да говори с нас.

– Отговори им нещо! – казах аз.

– Да, ще им кажа нещо за свинята – каза Савата.

Трети път извикаха, но сега на български език.

– Ей, другари, сложете оръжие! Падишахът ви дава прошка. Европеецът гарантира това.

Савата вдигна и двете си ръце до устата и почна да говори нещо доста грубо, което тук не може да се напише, разбира се, но нещо досежно свинска мас. Друг вик не последва.

Аз не разбрах какво се случи, но тичащи фигури се спуснаха от всички страни по полето, събраха се и бързо се отправиха към нас. Зачудих се, като видях, че Савата пали цигара. Неговият профил светна от пламъка в дланта на ръката му.

След това всички почнахме да стреляме нервно. Войниците се спуснаха с викове: "Аллах! Аллах! Аллах!", но тъй пресипнало, че не можах да разбера значението на думите. Тук-там някой падаше или се спъваше и политаше напред, сякаш да се гмурне в земята. Със свиреп едновременен вой войниците стигнаха до основата на нашата могила и започнаха да лазят нагоре. Видяха ми се най-малко сто души. Тъкмо в това време Савата направи едно силно движение – една светла, трепкаща точка от огън се устреми надолу, пламък се понесе през нощта и избуча под нас. Когато очите ми се отвориха от ослепителната светлина, аз можах да видя маса войници изпобити, и други, които се пръснаха по разни посоки и изчезнаха. При все това ние продължихме стрелбата. Веднъж пипнах цевта на карабината и опарих ръката си.