Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

По цялото продължение на главната улица ние лапахме своите късове симид и се кикотехме.

Минахме градския затвор, навлязохме в полето и оттам поехме нагоре към хълмовете. Елена, Владо и други екскурзианти бяха стигнали там преди нас и образуваха голяма група. Много от тия момичета и младежи не познавах, но всички бяха приятна компания. При това и самата местност, където бяхме спрели, беше по-приятна, отколкото полето зад Йени махле. Тук имаше дървета и храсти в изобилие, и поляни с трева, където можехме да се скитаме.

Ние не вдигахме шум. Някои дори бяха донесли книги за четене.

На обед ядохме в тревата, близко до рекичката, в която тече бистра планинска вода, още незамърсена от града.

Че всички принадлежаха към социалистическата фракция, бе ясно от общото обсъждане на случките, и между младежите, с които Елена ме беше запознала, вече имаше един, завършил гимназията миналата година. Той току-що се бе върнал от София и каза, че се е виждал с двама членове на Централния комитет и им е обяснил истинското положение. Те го уверили, че ще се вземат сериозни мерки за очистването на Битоля от Лигушевците.

Следобед се развеселихме повече, пяхме народни песни и се ловихме за ръце да играем хоро, придружавайки играта с пеене. На няколко пъти забелязах, че минувачи край шосето, което беше под нас, хвърляха поглед към нас и си заминаваха. Някои дори ни махаха с ръце.

Привечер се събрахме на разговор под един огромен дъб.

– Струва ми се, че чух изстрел в града – каза някой.

Всички погледнахме към далечните червени тухли и чухме само тропота на една кола.

След половин час се разделихме на групи по двама-трима. Аз не виждах вече Елена. Неочаквано я съзрях с Владо, по една пътека, която пресичаше хълма на долната страна, закрита с дървета. Малко по-далече зад тях вървяха бързешком двама селяни.

Елена и Владо се спряха и почнаха да махат с ръка към нас. Другите групи не ги забелязаха, но аз и двамата ми другари се спуснахме към тях. Двамата селяни се бяха скрили в храстите. Владо носеше две бохчи.

– Бързайте! – извика Елена, – Облечете тия селски дрехи. Преди половин час Георги бил застрелян пред неговата къща. Улиците гъмжат от полиция, арестуват всеки непознат.

Владо и аз се вмъкнахме в храстите.

– Убит? – повторих аз.

– Мъртъв като камък – отговори Владо. – Ударен в челото между очите.

Преоблякохме се бързо и излязохме пак там, където Елена, Саша и другите наблюдаваха долния край на най-близките махали. Бързо и мълчаливо се сбогувахме, а ние двамата поехме нагоре към планината. Малко по-горе на една пътека стояха двамата селяни, които ни чакаха: Сандо и Кръстьо.

– Бързайте! – извика Кръстьо. – Трябва да застигнем четата, преди да се съмне.

21. Аскерът

Моето бягство от града в началото на месец септември прекъсна връзката ми с битолската организация. Това, което се бе случило след мене, научих по-късно от верен източник и по слухове. Няколко дни след моето заминаване Елена и другите момичета отишли в България с лъжливи паспорти, преоблечени като кадъни. На следната зима ги видях в Пловдив. Те се готвеха да постъпят в университета. Някои от познатите ми момчета постъпили в четите.

След

един месец две големи чети, едната под командата на Михаил Х-в, пристигнали в Битолския вилает. Десет здрави младежи влезли в града и с помощта на местните членове унищожили неколцината останали партизани на Лигушев. Мойсей също бил принуден да бяга от една сила, от която неговите американски протестантски приятели не можеха да го закрилят.

Лигушев бил изкаран на съд и за учудване на всички турският прокурор станал и драматично го изобличил като предател, който служи на двете страни и лъже и двете. Пратили го на доживотно заточение в една от крепостите на Мала Азия, където той навярно бил в най-голяма безопасност. По-сетне той бил освободен и се завърнал в Битоля, където бил убит на улицата, както бил убит и нещастното му оръдие Георги.

След една година, на минаване през Париж за дома, аз срещнах един приятел българин от София, студент по медицина. След няколко дена ние обядвахме заедно. При тази нова среща той внезапно извика:

– Снощи в българския клуб срещнах един ваш приятел Б-в, той бил учител по математика в битолската гимназия миналата година. Праща ви много здраве.

– Какво прави в Париж – попитах аз.

– Той е аташе в българската легация.

По такъв начин, за разлика от злодеите в романите, Орела свърши щастливо, награден от своя господар – да бъде украшение на една служба, чиято етика за нас, простосмъртните, е най-малко странна.

Една последна дума за Сарафов, героя на тези интриги. Както бе съобщено под големи заглавия дори и в американския печат, неговите погрешни сметки го доведоха до съдба, подобна на тази, която имаше неговото невзрачно оръдие в Битоля – Георги терористът. В един момент, когато изглеждаше, че неговите проекти ще се увенчаят с успех и че революционните сили в Македония ще преминат под негов контрол или под контрола на господаря му – "цар" Фердинанд, един изтъкнат ръководител от Северна Македония сложи край на кариерата му, като го застреля на прага на собствената му къща.

За да бъдем справедливи към Сарафов, ще си позволя да добавя, че поне за мене, а аз го познавах доста добре, бе съмнително дали той беше добре запознат с двойнствената игра на своето протеже Лигушев. Сарафов беше авантюрист, а може би дори и мошеник, но неговите постъпки не трябва да се приравняват с долното изменничество на Лигушев. Сарафов може би бе готов да убие политически противник, но той никога не би го предал на турците. Ако не беше корумпиран от амбициозния княз Фердинанд, вероятно неговите несъмнени способности и енергия биха му отредили едно почтено място в македонската история.

Владо, Сандо и аз останахме около две седмици в Ресен с Кръстьо и неговата чета. Най-сетне видяхме дълго отлагания избор и трябваше да тръгнем веднага на юг към Воденско, защото беше настъпило времето, когато Лука и аз трябваше да участваме в едно дело, което бяхме планирали още когато бях при него. Той и Апостол искаха с един бърз поход да се отиде до гръцката граница и там нощно време да се изненадат гръцките погранични постове. Това се правеше, за да се докаже, че те търсят бойните сили на гърците, а не безвредните селяни.