Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

– Но къде са сега? – попитах аз.

– Казах ви, че не зная. Тодор беше в С ... ⁷¹ преди два дена с десет души четници. Може да е там.

Не можах да изтрая до настъпването на нощта. Веднага следобяд Владо и аз тръгнахме към планините. Посред нощ стигнахме до селото С... Там, в горичката оставих Владо да ме чака, докато се завърна, и се впуснах в селото без всякакво предизвестие. Няколко селяни изскочиха от една къщи ме обезоръжиха. Като ме познаха, те ми върнаха пушката.

– Къде е Тодор? – попитах аз.

– Той е към Родиво.

– Знаете ли къде е Лука!

– Тодор каза, че той заминал към границата за муниции.

Двамата

селяни поискаха да ни заведат при четата и като взехме Владо, тръгнахме отново към планината. След един час стигахме до един връх, където имаше поляна, в средата на която се намираше кошара за овце. Един от двамата селяни, които ни придружаваха, изсвири и веднага получихме отговор от кошарата. Аз тръгнах към входа. Вътре грееше огън от въглища, около който лежаха половин дузина хора, загънати в япанджаци. Неколцина се повдигнаха на лакти, като че сега се събуждаха.

– Тодоре! – извиках аз.

Една гъвкава фигура скочи и в следния миг Тодор и аз се прегърнахме лудо.

– Къде е Лука? – попитах аз.

За момент Тодор не отговори.

– Ранен е в рамото и в корема – каза той. – Ние се опитахме да го отнесем, но...

– Къде е сега?

– Той беше жив само осем часа, след което умря, вярвайки, че е убит от аскер ⁷² .

23. Султанският пратеник

В обширната военна литература има една област, която, мисля, е била пренебрегвана или слабо засягана. Хората, които се събират да воюват, особено ако воюват отбранително, са силно разположени към взаимна обич, почти тъй напрегната, както половата любов. Навярно това е един естествен инстинкт, на който целта е да улесни една добра организация, но в него има силна сантиментална връзка, която, като се разкъса, изпитват се най-остри мъки.

Смъртта на Лука бе състарила Тодор, ако не по вид, поне духом. Аз съм убеден, че тази смърт му причини повече страдания, отколкото ударите по краката, които му бе нанесла солунската полиция. Наистина, той още не беше изгубил своя хумор от по-прежните времена, но го примесваше с горчивина. Винаги бе считал, че воюването е глупава преживелица на дивачеството. Но сега, уверен съм, той го мразеше ужасно. В продължение на една или две седмици, което време бяхме заедно, станахме по-интимни, отколкото при двумесечното си близко общуване в блатата. По това време Воденско ми се виждаше мрачно и, доколкото зная, то беше такова и за него. Неговото безцелно опустошение още повече засилваше нашата болка. Лука, откъснат от нас в разцвета на живота си, от една чета селяни – наемници, при по-благоприятни обстоятелства можеше да бъде мощен фактор при достигане идеалите на същинската цивилизация. И тук трябва да забележа, че това беше само един типичен случай от огромните загуби на интелигентна младеж в цялата страна, който случай почувствувахме по-непосредствено поради близкия контакт с една личност, или, както бе в моя случай, с две, защото Тодор никога не беше особено близък със Сандо.

Тодор желаеше да остана във Воденско и искаше да се откаже от своето войводство в този район в моя полза, като ме уверяваше, че тази негова постъпка ще се одобри от избирателите. Едва тогава схванах какво дълбоко уважение питаеше Тодор към мене. Ако ми беше предложил короната на една империя, честта нямаше да бъде по-голяма от предложението да заместя Лука. Обаче Сандовата смърт и редица други съображения ме караха да се въздържам от подобно участие и вярвах, че в друга посока можех да бъда по-полезен за делото. У мене все повече се затвърдяваше убеждението, че въоръжената сила е престанала да бъде фактор за човешкия прогрес,

че човешките дела се ръководят от по-могъщи сили. Наистина въоръжената сила и справедливостта никога не изглеждат, че са една и съща страна. Аз напуснах Воденско и ако имаше един способен водител, който да заеме мястото на Лука, Тодор щеше да дойде с мене.

След като почнах да пиша тази книга, получих писмо, което прибави към дългия списък на моите стари другари и Тодора, паднал в тази нескончаема борба.

Един от неговите хора, селянин, заловен в дребни кражби, го убил и после заедно с неколцина други станал хайдук от стария тип.

Братът на Лука, мирен търговец в България, събрал около себе си двайсетина комитетски четници, пребродил Македония и бързо отмъстил за Тодоровата смърт. После се завърнал в България при търговията си, тъкмо когато била обявена конституцията.

Аз имах един смътен план да взема Владо със себе си до Солун и оттам с някой параход да го промъкна до черноморските пристанища, за да отиде в София да следва науките си в университета. Този план ме заведе в блатата, където моят стар приятел Апостол беше разширил своите владения няколко километра на изток, като беше завзел и един друг остров. В това време ние се научихме, че редица арести в Солун разнебитили местния комитет, а това значеше, че нашият план ставаше невъзможен. При все това на мен ми беше ⁷³ приятно да прекарам една седмица с Апостол и неговите забележителни бойци и бежанци.

В това време стана една случка, която смятам за една от най-важните през моето престояване в Македония.

Както споменах по-рано, Апостол обичаше да говори за миналото си и когато си лягахме, той ми разказваше по цели часове какво се е случило с него. Аз го слушах, но да си кажа правото, някак си мързеливо. Но изведнъж моят интерес порасна.

– Но какво е това – прекъснах го аз. – Не можах да го схвана. Моля те, повтори още веднъж.

– Говоря ти за един важен големец от Стамбул, братовчед на султанския престолонаследник... от султанска фамилия, истинска кръв. Получих неговото писмо чрез един от местните бейове. Ето съдържанието му: "В името на Негово Величество Падишаха, аз желая да поприказвам с вас. Аз ще ви срещна, където обичате – в планините или блатата." Помислете и! Европейците ме наричат разбойник, а един член от императорското семейство иска да се срещне с мене. Той има доверие в мене и не се бои за живота си. Какво мислиш за това, а? Той не ме смята за разбойник.

– И какво му отговори? – попитах го аз, като станах.

– Не съм му отговорил – и какво да му отговоря? Той иска да ме подкупи... както се опитваха веднъж да ме подкупят чрез жена ми. Какво ще си помислят другарите ми от другите райони?... Това ще повреди на моето име.

– Апостоле! – казах аз тържествено. – Ние трябва да се видим с тоя султански човек. Моето присъствие на срещата ще запази името ти. Трябва да се срещнем с него... Нека дойде... Той ще ни даде материал за една кореспонденция, ако не излезе нищо друго. Помисли си, ако напиша, че един делегат на султана те среща в твоята крепост, с това ще дам най-доброто свидетелство на света кои сте вие и какви са четите в Македония.

Ние събудихме Владо, за да напише писмото. Той знаеше отлично турски език. То бе веднага отнесено на бея, който беше посредник. Чакахме два дена.

Един куриер пристигна с писмо. Надписът върху плика беше на турски език. Разкъсахме го и Владо преведе писмото:

"До воеводата Апостол, глава на четите, поздравления от Селяник Л. Мектеб Хамидис Хюсеинде Хюсеин Конайнда Шейх Ахмед Кемал бей, аз ще стигна на определеното място утре, за да имам преголямото удоволствие да разговарям вечерта с вас и вашите другари."