Изповедта на един македонски четник

Сониксен Алберт

По-късно четох във вестниците, че той бил назначен за каймакамин в Ениджевардарската каза. След успехите на младотурците аз често разгъвах вестниците и макар че няколко пъти се повтаряха някои от неговите имена, но те не бяха подредени така, както бяха записани в моя дневник.

24. Изповедта на меланхоличния четник

След като оставихме Апостол, ние започнахме постепенно да се насочваме към север. Като минахме реката Вардар, дойдохме в Кукуш и там, в обширната тръстика на Аматовското блато, се срещнахме и прекарахме няколко дни с Дамян Груев. Той беше по обиколка за уреждане на изборите за делегати на предстоящия общ годишен конгрес, който трябваше

да се проведе близо до границата с България. Тогава фотографирах този виден водач. Аз не мислех тогава за стойността, която ще има този портрет за македонците. Малко повече от месец след това Груев бе убит в едно сблъскване с аскера.

Ние бяхме шестима и вече пет дена се криехме и бягахме от военните патрули, което не бе лека работа при сто патрона муниция, манлихерова пушка и каракачанско кебе, тежко осем килограма. На шестия ден стигнахме до полите на Струмишките планини в Северна Македония. Ние изтривахме потта от очите си, когато гледахме нагоре към прохладните сини височини.

– Ще се качим там горе – казах аз и моята войска от пет души извика единодушно, че съм изрекъл мъдростта на един велик генерал. Но вън от обещанието за сигурност тези планини имаха в себе си и друг един предмет на остър интерес за мене, тъй като в техните гори скиташе един човек, чиято анонимна слава се носеше из цяла Европа и Америка. Аз исках да го видя и да чуя другата страна на една история, която в продължение на шест месеца пълнеше колоните на американските вестници и страниците на американските списания ⁷⁴ .

Ние чакахме скрити в една гориста клисура, а на третия ден дойде кривокрак куриер, който трополеше надолу по скалите. Носеше отговор на писмото ми. То казваше:

"Ще те чакам под върха при белия дъб. Вземете куриера със себе си."

Ние пътувахме усилено цялата нощ и когато настъпи мъгливата утрин, качвахме се мъчително по един стръмен планински склон, през гъсти дъбови фиданки, чиито листа вече бяха станали тъмножълти от първите мразове на настъпващата зима. Пронизително изсвирване отгоре насърчи нашата редица за още един напън и ние скоро стигнахме на една равна поляна сред тълпа яки четници. Извърши се обикновената мълчалива размяна на братската целувка и всички насядахме в широк кръг около един огън. Един висок, свадлив човек ораторстваше. Той говореше като човек, който има да пропагандира идеи.

– Този ли е Христо Чернопеев? – попитах аз съседа си, един спокоен, нисък човек, който не беше говорил досега.

– Не – каза той на много ясен, отсечен български език, като се усмихваше иронично.

– Аз съм Христо Чернопеев ⁷⁵ .

Христо Чернопеев, 16 юли 1868 – 6 ноември 1915

Аферата „Мис Стоун“

Аз се извърнах към него веднага.

– Значи, вие – казах аз – пленихте мис Стоун, нали?

Той кимна глава с мрачна усмивка.

– Да - призна той. – Но не ме осъждайте, без да сте ме чули. Вие като четник трябва да бъдете по-справедлив. Искам вие да разберете как беше това – за тях аз не давам две пари. – И той махна с ръка към границата. Аз знаех, че той разбираше цяла Европа.

Той беше дребен човек с лице, което, когато бе спокойно, бе лице на селянин: права, кестенява, остра коса, ниско остригана, стърчаща нагоре, упорита, малки жълтеникави мустаци. Това бе, както казах, лице на селянин, но когато той се усмихваше, в тази усмивка бе всичко, което беше свръхселско у Христо Чернопеев. Два дена говорихме за други работи: за относителните достойнства на манлихеровата и маузеровата пушка, за еволюцията и революцията и дали в балканските страни има пролетариат, въпрос, по който много добри специалисти могат да спорят, като всичко това ни сближи до такава степен, че следващата история дойде съвсем естествено. Бяхме се отдалечили от лагера

на една открита полянка върху планински склон, от която можехме да виждаме ясно рилските върхове, що разделят Македония и България. В промеждутъчното разстояние лежеше театърът на прочутия инцидент. И така, въпросът възникна отново.

– Да – каза той. – Яне Сандански ⁷⁶ и аз направихме това с осемнадесет добри, здрави момчета. Господи! Кой можеше да помисли, че ще трае пет месеца. Но, все едно кой знае, това сега вие можете да наречете: "Изповедта на един меланхоличен четник."

Яне Сандански, 18.05.1872 – 22.04.1915

Като войник на редовна служба в Българската армия, 1892 г.

– Да, то трябва да е било опасна работа – казах аз съчувствено.

– Опасно! – повтори той презрително. – Не ме разбрахте. Нямах предвид опасността. Ако бяхте по-възрастен и отдавна женен ... Били ли сте някога изправен продължително време пред съпротивата на жена на средна възраст, изпълнена с решителност и със силна воля? Тя се държи така, сякаш има срещу себе си див варварин, и вие го усещате. Твърда съпротива, но без физическо насилие, това помага, час след час, ден след ден ...

– Но това не е историята, която ... – възразих аз.

– Може би не. Аз само пресъздавам атмосферата. Това се дължи на четенето на литературната притурка на нашия революционен вестник. Исках само да ви предам точната представа от моята гледна точка. Бих искал да разберете това – каза той и вдигна ръка към посивелите коси по слепоочията си. Помисли за момент и внезапно започна да говори, без да се спира:

– Това стана след падането на Сарафов, когато княз Фердинанд бе установил властта си над нашия комитет от представители в София, като постави в него генерал Цончев. Цончев, приятелят на княза. Разбира се, ние го отхвърлихме. Ние във вътрешността нямаше да признаем за наш представител един български генерал, назначен от княз Фердинанд.

Цончев обаче не само настояваше, че е наш представител, но и претендираше да ръководи цялата Македонска революционна организация. Представете си, че един германски адмирал пристигне в Съединените щати и заяви, че той е ваш министър-председател. Вие или ще го изритате, или ще му се изсмеете. Но откритата наглост на Цончев се поддържаше от златото на Фердинанд, с което се купуваха хора, пушки и муниции. И като твърдеше, че подготвя революция, той започна да изпраща големи въоръжени чети през границата, за да бъдем изтласкани от нашите райони.

Разбира се, ние се съпротивлявахме. Но точно тогава стана предателството в Солун и целият Централен комитет и десетки други способни ръководители, на които разчитахме за финансирането на нашите доставки, бяха арестувани и изпратени на заточение в Мала Азия. Организацията рухна. В цяла Северна Македония останахме само Сандански и аз. Точно тогава Цончев започна да изпраща през границата своите чети, за да завладеят терена за въстание.

Ние ги посрещнахме – отначало с протести, а после – с оръжие. Разполагахме с много хора, защото населението беше с нас, но за такава работа не са подходящи бойци без оръжие. Нямаше Централен комитет, който да ни помогне дори и със съвет. А пътищата ни да търсим помощ от македонските емигранти в България бяха прекъснати. Разбирате ли, македонците в България едва ли знаеха как стоят нещата, защото нашият вестник бе попаднал в ръцете на Цончев. Хората черпеха сведения от него и затова продължаваха да изпращат своите пожертвувания на Цончев.

Положението беше отчаяно. Изглеждаше, че ние и цялата организация ще бъдем унищожени, а наемниците на княз Фердинанд ще се настанят на бойното поле, за да правят каквото поискат. За да влоши още повече нещата, Цончев нае и изпрати един стар разбойник, който бе действал в началото, преди организацията да го отстрани. Това беше Дончо, който залавяше турци и християни и ги държеше, докато не получи откуп, който задържаше за себе си. Хората го ненавиждаха. Аз бях заедно със Сандански. Бяхме толкова зле въоръжени, че дори не смеехме да се срещнем с четите на Цончев. Бягахме пред тях като да бяха аскер.