Кралицата на изменниците
Шрифт:
Когато седна при майка си и Савара, той погледна към Тивара. Тя отвърна на погледа му, на лицето й се сменяха радост и тревога. Той й се усмихна и тя му отвърна.
„Да, готов съм“.
Когато каретата на Дома на Гилдията премина през портата на имението на Ачати, робите бързо изчезнаха. Всичките — с изключение на роба-портиер, който се хвърли по очи пред Денил, докато слизаше от каретата — се покриха. Магьосникът се огледа, припомняйки си, че не бе забелязал нито една робиня сред тях. Дали защото
— Заведи ме при ашаки Ачати — нареди Денил.
Робът скочи на крака и поведе Денил през неукрасената, полирана дървена входна врата към хладния коридор. Поканата на Ачати бе пристигнала сутринта. До обяд Денил се терзаеше дали да приеме или да отхвърли поканата, докато накрая се предаде и се посъветва с Тайенд.
— Разбира се, че трябва да отидеш — каза му Тайенд, като почти не надигна глава от бюрото си. — Един посланик трябва да поддържа добри отношения, а Ачати е единственият, който все още желае да поддържа някакви отношения с нас.
Така че ето го тук, вървящ по коридора към Господарската стая, с разтуптяно сърце и стомах, който се свиваше по дразнещ и притеснителен начин. Когато стигна до края на коридора, Денил си пое дълбоко дъх, изпусна го бавно и разтегна устни в учтива усмивка, щом забеляза мъжа, който го очакваше.
— Посланик Денил. — Ачати пристъпи напред и стисна ръката му по киралийски маниер.
— Ашаки Ачати — отвърна Денил.
— Толкова се радвам, че приехте поканата ми — рече Ачати, усмихвайки се широко. — Моля, седнете. Наредих на робите в кухнята да дадат най-доброто от себе си тази вечер. Ето, дори намерих киралийско вино.
Той поведе Денил към табуретките и се наведе да вдигне виното. Задържа го в ръце, показвайки етикета.
— Тъмно ануренско! — възкликна впечатлен Денил. — Откъде се сдобихте с това?
— Имам си моите източници. — Ачати махна с ръка към табуретките. — Моля, седнете.
Очевидно Ачати възнамеряваше да се държи така, сякаш нищо не се беше случило от последния път, когато Денил го беше посетил. Но така магьосникът се почувства още по-неудобно. Ачати не можеше да пренебрегне с лека ръка тормоза, на който ги бе подложил неговият крал. Преструвките, че нищо не се е случило, нямаше да закрепят приятелството им.
Но точно когато раздразнението на Денил нарасна още повече, Ачати го изненада.
— Не очаквам от вас да ми простите — каза той, наливайки си втора чаша вино.
Денил се поколеба.
— Не съм сигурен как да отговоря на това — отвърна откровено той.
— Не казвайте нищо. Не е необходимо да лъжете, за да сте дипломатичен.
— Щом не очаквате от мен да ви простя, значи не възнамерявате да се извините.
Ачати се усмихна.
— Не. А вие няма да ми благодарите затова, че изведох Лоркин от Арвис, макар че аз го уредих.
— Поне мога да ви благодаря за това, че не го предадохте на краля — отбеляза Денил.
— Никога не бих се съгласил с каквото и да било, което би изисквало това.
— Да се съгласите? — Денил усети
— Да, той знаеше — и не, аз бях мотивиран от загрижеността си за вас. — Ачати сви рамене. — Убедих краля да ме остави да ви предупредя, с надеждата, че Лоркин ще ми се довери. Не вярвах, че ще измъкна много информация от него, не и след онова, което направи в затвора, но видях възможността да получим поне някаква информация, а това бе по-добре от нищо.
Денил се намръщи. Какво бе направил Лоркин в затвора?
Ачати се засмя.
— Той е много по-корав, отколкото изглежда. Оказа се неочаквано безмилостен. Особено след като нямаше как да знае, че това ще принуди краля да го освободи. — Усмивката му изчезна. — Всички, които разпитах, имаха различни мнения за източника на отровата. Кралят не си признава да е от него. Изменниците очевидно няма да си признаят. Ако е някой друг, едва ли ще разкрие, че е действал срещу заповедите на краля — или че кралят му е наредил. Какъвто и да е източникът, очевидно някой се бе опитал да убие магьосник от Гилдията и това разгневи твърде много ашаки.
„Някой се е опитал да убие Лоркин? С отрова?“ Денил се надяваше, че е успял да скрие изненадата си.
— И кралят освободи Лоркин. Само за да се опита отново да го задържи. Но този път щеше да го затвори някъде на безопасно място, скрит от отровителя?
— Да.
— Значи… не е възможно той да се е опитал да го отрови.
— И аз така си мисля, защото той ме остави да помогна на Лоркин да избяга.
— Защо го е направил?
— Съгласи се, че ако успея да накарам Лоркин да ми каже нещо за Изменниците, ще ме остави да постъпя както сметна за редно. — Ачати се подсмихна самодоволно.
— Това ми звучи като облог. Амакира не е от кралете, които обичат да губят басове.
— Той спазва обещанията си.
— А вие какво заложихте?
Ачати самодоволно махна с ръка.
— Къщата ми.
— Наистина ли? — Денил се огледа. — Притежавате ли някаква друга земя?
— Не.
„Значи залогът е бил висок“. Но пък в политиката и войната винаги е било така. Денил усети как го изпълват познатите чувства на признателност, привързаност и възхищение, но устоя. Сети се за предупрежденията на Тайенд и се изненада, когато се почувства по същия начин. Но успя да устои и на това. „Тайенд е… приятел. Може би ако не беше Ачати, двамата отново щяхме да сме нещо повече от това“. Но пък Ачати…
Сачаканецът погледна оценяващо виното. Денил не можа да не си помисли колко по-различен е от Тайенд. Макар да нямаше солидната фигура на повечето сачакански мъже, Ачати беше едър и тъмен, а Тайенд беше светъл и слаб. „Как могат да ме привличат такива противоположности? Ах, но те и двамата са умни и схватливи. Предполагам, че харесвам умни мъже. Чудя се обаче какво намират те у мен“.
Забелязвайки погледа на Денил, Ачати се обърна към него. Лицето му изразяваше несигурност.
— Помните ли онзи момент по време на пътуването ни до Дюна? Когато Тайенд ни прекъсна?