Кралицата на изменниците
Шрифт:
Денил почувства как в главата му се вихрят спомени и смесени чувства. Желание, смущение, притеснение и гняв.
— Как бих могъл да забравя? Досадният малък… — промърмори той.
Ачати се засмя.
— Сигурен съм, че намеренията му са били добри. Но аз усещам, че подобни моменти, подобни възможности получаваме все по-рядко. Дали ще останем приятели, ако преминем и през други тежки моменти, или недоверието и подозрението ще се натрупат твърде много? Иска ми се… — Той въздъхна. — Знам, че е егоистично от моя страна. Бих искал да сме повече
Денил си пое дълбоко дъх. Сърцето му отново биеше ускорено и в стомаха му се беше появило странното, но познато пърхащо усещане. „Точно така се чувствах и аз, когато влязох тук“ — осъзна той. Само че този път усещаше и някакво веселие. Какво ли щеше да се случи, ако го приемеше?
„Има само един начин да разбера“.
— Ами сега Тайенд не е тук.
Ачати затаи дъх. Някакво изражение премина през лицето му, преди на него да се настани предпазлив интерес.
Надежда.
Денил разбираше, че въпреки цялата си власт и богатство, Ачати е самотен. Съмняваше се, че сачаканецът би могъл да се възползва от самотата си, дори и да искаше. Това не бе слабост, а част от живота, който Ачати бе избрал.
— Макар че не бих пренебрегнал вероятността в този момент да бърза насам — додаде Денил.
Ачати се разсмя.
— Това няма как да ни се случи два пъти, нали?
— Тази теория си заслужава да се провери. Въпросът е до каква степен трябва да копираме обстоятелствата?
— О, според мен имаме всички нужни съставни части. — Ачати се изправи и Денил го последва. — А ако греша, винаги можем да разчитаме на това, че робите няма да го пуснат. — Той се поколеба, вперил поглед в Денил. — Ах. Вижте се.
Денил примигна.
— Какво?
Счаканецът протегна ръка и докосна брадичката на Денил.
— Толкова висок и… елегантен. Добре че вие, киралийците, не се обучавате във висшата магия. Ще изглеждате много по-застрашителен.
Денил се изсмя.
— Вие, сачаканците, сте застрашителните — възрази той. — С черната си магия и…
Ачати го накара да замълчи с кимване и притискане на пръста си към устните му. После ръката му се плъзна зад врата на Денил и придърпа главата му към себе си за целувка.
След това устните му се озоваха до ухото на Денил.
— Недей, защото ще си напомниш, че сме жесток народ. Нека ти покажа, че не всички сме жестоки и безсърдечни. — Той отстъпи назад, улови ръката на Денил и го изведе от Господарската стая.
Глава 19
Споразумение
Още преди слънцето да се издигне над хоризонта, Изменниците бяха готови за тръгване. Сония забеляза, че те не се нахраниха преди това. „Когато си тръгнат, ще изядем остатъците от припасите ни и тогава и ние ще се отправим към дома“ — реши тя. Дали това „ние“ включваше двама или трима души, все още не беше ясно.
Сония погледна към Лоркин, който през последните нощи бе спал
Той се беше променил. Ала не съвсем. Все още си беше Лоркин, но беше съзрял. И… нещо друго. Нещо като крехкостта, в която изпадаше, след като сърцето му биваше разбито, но компенсирана от някаква нова издръжливост. Тя я изненадваше. През времето след напускането на Гилдията той бе преживял много. И бе приел товара на черната магия.
„Би трябвало да съм ужасена, но единственото, което изпитвам, е тъга. Той няма представа с какво се е натоварил. Как винаги ще бъде заклеймяван като незаслужаващ доверие, дори ако приемат решението му, и че това е цената на камъкотворството“.
„Те“, когато ставаше въпрос за Гилдията и киралийците. Тя не вярваше, че ще го отхвърлят. Как биха могли, след като бяха приели Лилия? „Но с всеки магьосник, който овладее черната магия, ние като че ли губим нещо. Може би нашата невинност. Може би предпазливостта си“.
Лоркин се върна, след като бе отишъл да попълни запасите си от вода. Тя се сети за кристалите в джобовете си, за които не бе споменала пред Изменниците. Тивара се усмихна на Лоркин, който й подаде манерката. Тя беше нейната, не неговата. Сония изпита съжаление, че не разполага с повече време, за да опознае по-добре младата жена. Начинът, по който Тивара гледаше Лоркин, изпрати нови предупредителни вълни в тялото й и Сония се намръщи.
„За двама, които очевидно са влюбени, те не се държат така, сякаш всеки момент ще се разделят“.
Усещайки погледа й, Лоркин се обърна към нея. Усмивката му се стопи, той погледна отново Тивара и й кимна. Лицето й стана сериозно. Съчувствено. Тя кимна и продължи да го гледа, докато младежът се приближаваше до майка си.
— Майко — каза той. — Може ли да поговорим насаме?
— Разбира се. — Сония се изправи, огледа се, избра произволна посока и тръгна натам. Той я последва мълчаливо. След около двайсетина крачки тя се спря и издигна около тях двамата бариера, която да задържа звука. След това го зачака да заговори.
Изведнъж Лоркин не намери сили да я погледне в очите.
— Аз… ъъъ… ние…
Сония въздъхна и омекна.
— Връщаш ли се с мен?
Той изпъна раменете си и вдигна глава.
— Не.
Сония го погледна, борейки се с нарастващата паника. „Бих могла да му наредя. Бих могла да се свържа с Оусън и да го накарам да му заповяда да се прибере“. Но тя подозираше, че това ще подтикне младежа към още по-глупави действия.
— Не е заради Тивара — каза той. — Добре де, не е само заради Тивара. — Той я погледна напрегнато. В очите му тя откри вълнение и надежда. — Мисля, че Изменниците ще спечелят. Когато казаха, че ще сложат край на робството… мисля, че ще направят и това. Планирали са го от години. От векове.