Кралицата на изменниците

Канаван Труди

— Тай… Посланик Тайенд тук ли е? — попита Денил.

Тя кимна.

— Кажете му, че искаме да го видим.

Робинята бързо се скри в една от стаите. Миг по-късно се чу тих стон и проклятие.

— Вън!

Робинята излетя през вратата и заситни към Денил и Мерия.

— Недей — каза й Денил, когато жената се накани да се просне на пода.

— Посланикът се облича — каза тя и отново застана до стената с наведени очи.

„Оусън каза, че Изменниците ще освободят робите — помисли си Денил. — Ако успеят, къде ще отидат тукашните роби?“ Може би ще останат като

платени прислужници. Надяваше се да стане така. Щеше да изпита огромно облекчение, когато те престанат да се държат по този начин. „Макар че сигурно ще си променя мнението, когато започнат да ни врънкат за разни неща, както правят киралийските прислужници“. Той примигна, сещайки се за още нещо. „Ако Изменниците спечелят, сложат край на робството и се присъединят към Обединените земи, възможно ли е някои от бившите роби да станат магьосници?“

Спомни си докъде бе стигнал Фергън в опитите си да попречи на приемането на Сония в Гилдията. Щом той смяташе, че тя не заслужава да стане магьосница, как ли би се отнесъл към сачаканските роби?

Тази мисъл го развесели, но настроението му веднага се промени при появата на Тайенд, който изглеждаше размъкнат в набързо навлеченото си претрупано облекло.

— Посланик. Лейди Мерия — каза Тайенд, махвайки им с ръка. Поведе ги към табуретките, подредени в средата на стаята, после се настани на една изключително голяма възглавница и разтърка очи.

— Късно лягане? — попита Денил.

Тайенд направи физиономия.

— Късно и доста мокро. Сачаканските ми приятели изглеждаха твърдо решени да удавят тревогите си. — Той се обърна към робинята. — Донеси малко вода и хляб.

Щом жената излезе, Денил издигна около тримата заглушаващ звука щит и се наведе към Тайенд.

— Имат си причина.

Елийнецът се ококори и се изпъна.

— Нима?

Когато Денил им предаде новините от Оусън, Тайенд и Мерия закимаха.

— Това обяснява всичко — каза Мерия. — Снощи моите приятелки ми казаха, че две робини, заподозрени, че са Изменници, са били измъчвани и убити. — Тя се поколеба и се намръщи. — Обяснява и още нещо. Приятелките ми смятаха да пътуват до едно провинциално имение през лятото и ме поканиха с тях. Казах, че не мога да отида, а трябва да остана тук, с вас. — Тя кимна на Денил. — А те ми казаха, че ако е нужно, можете да дойдете и вие с Тайенд.

— Ако е нужно? — повтори Тайенд. — Хм.

— Сигурно вече са тръгнали. Предполагам, че мога да разбера къде са. — Мерия изглеждаше разтревожена.

Денил поклати глава.

— Не можем да заминем с тях.

— Тук ли трябва да останем? — попита Тайенд, поглеждайки към Денил. — По време на война се случват грешки. Хората могат да бъдат убити само защото се намират на погрешното място или запратения магически удар пропусне целта. — Той сви устни. — Предполагам, че тримата с Ачати не можем да тръгнем на ново изследователско пътешествие.

Думите му накараха Денил да почувства едновременно признателност и тревога. „Макар че харесва Ачати, едва ли щеше да го включи, ако не беше заради мен“.

— Ако му предложим нещо такова, той сигурно ще заподозре, че знаем за плановете на Изменниците —

отвърна Денил.

— Освен ако самият той не знае за тях. Бихме могли да го изведем оттук. Но той никога няма да ни прости, че сме му попречили да изпълни дълга си — додаде Тайенд, извръщайки поглед.

Елийнецът беше прав. Ачати бе верен на краля и на народа си. „Той никога няма да напусне Сачака. Не и заради мен“. Винаги го беше знаел.

— Какво ще направят Изменниците на свободните жени и техните деца? — попита Мерия.

Те се спогледаха мрачно.

— Не мисля, че ще убиват немагьосници — отвърна бавно Тайенд.

— Може би зависи от това как са се отнасяли към робите си — додаде Тайенд.

Мерия сви рамене.

— Колкото и да твърдят, че не харесват Изменниците, приятелките ми като че ли поддържат връзка с тях. Това може би означава, че сте прав. — Тя погледна към Денил. — Притеснявам се за вашия приятел.

Завръщането на робинята го спаси от отговора. Денил се изправи с намерението да си тръгне и Мерия го последва.

— Ще останеш ли за малко, Денил? — попита Тайенд. Елийнецът изчака робинята и Мерия да излязат и едва тогава заговори. — Притеснен си, виждам. Не забравяй, че Изменниците може да загубят.

— Лоркин е с тях.

Тайенд се намръщи.

— Ах, да. Значи и в двата случая е зле, така ли?

Денил поклати глава.

— Можем само да се надяваме, че както и да завърши това, хората, които обичаме, ще оцелеят и ще успеят да се измъкнат. — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Обичаш го, нали?

Денил се спря и погледна назад към изправилия се Тайенд. Сети се за думите на Ачати: „Бих искал да сме повече от приятели, поне за известно време, преди обстоятелствата да ни накарат да се държим като врагове“. Той въздъхна.

— Не съм влюбен, Тайенд.

— Нима? — Тайенд отиде до Денил и сложи ръка на рамото му. — Сигурен ли си?

— Да. Никога не съм смятал, че ще продължи дълго. Просто… Очаквах, че ще приключи поради най-обикновени политически причини.

— Страхуваш се за него.

— Както се страхувам за всеки приятел.

Тайенд вдигна недоверчиво вежди.

— Вие двамата сте повече от приятели, Денил.

— Ти и аз сме повече от приятели, Тайенд. Били сме заедно твърде дълго, за да твърдим обратното. В това положение се притеснявам и за теб.

Тайенд се усмихна и леко стисна рамото на Денил.

— Както и аз за теб. Единствената разлика е, че бих те приел обратно без задни мисли. А ти не. — Той се обърна и се върна при табуретките.

Денил го зяпна изненадано. Когато елийнецът го погледна през рамо, Денил бързо отмести поглед и излезе от стаята. Едва когато стигна до собствената си стая, успя да се отърси от изненадата и да се замисли върху всичко, което бе научил и от което се бе страхувал.

Лилия мина през вратата за вътрешния коридор на Университета и направи няколко крачки, преди да види събралите се ученици. Когато ги приближи, те не помръднаха от местата си. Вместо това се обърнаха към нея, а трима й препречиха пътя.