Краят на империята

Кол Алън

Сензорите на намиращите се в околния космос кораби изгоряха и те преминаха на вторично захранване.

Вечният император разглеждаше безстрастно врящото гърне, което доскоро беше планетата Сейличи.

— Имате ли връзка с „Дюрер“?

— Тъй вярно.

Императорът пое подадения му микрофон.

— Говори Вечният император — поде той направо. Да сте засичали сигнали от някой от корабите от Сейличи, след като ние излетяхме?

— Един момент, сир… Не, сир. Само един незначителен сигнал, към неизвестен получател, без отговор до момента, от самия Център за гости. Нищо друго.

Императорът върна микрофона на офицера.

Много добре, помисли си той. Свърши се.

Ще има да се почистят някои неща, естествено. Но проблемът е разрешен.

Жалко, Стен така и не разбра, че никога не е бил сериозна заплаха за Империята и за Вечния император. Всъщност никой не би могъл да бъде. При никакви обстоятелства.

Още от самото начало.

И кога — запита се той — беше това?

Може би…

Може би на остров Мауи.

Преди хиляди години. Когато времето все още се измерваше от раждането на един мъртъв бог.

Мауи…

И късчета строшено стъкло…

Книга трета

Вариации на дракона

21.

Мауи, 2174 сл.Хр.

Момчето се покатери по една провиснала дъска на следващия кораб и изтича по палубата. Зърна тъкмо навреме поклащащото се въже и подскочи — едва не се подхлъзна на фалшборда, — после се извиси във въздуха и прелетя над тясната празнина, под която се плискаше мръсната вода на залива Моалоеа. Приземи се отново, като едва не падна, и се стрелна между високите купчини отломки.

Зад гърба му се чуваха гневни викове. Бяха шестима. Всичките по-възрастни от него, по-едри.

Твърдяха, че искат от него само да им позволи да надзърнат в раницата му. Но нямаше значение какво говорят. Намеренията им бяха съвсем ясни. Момчето избра нов маршрут през залива, лъкатушейки из лабиринта от изтеглени на сушата кораби, полупотънали ховъркрафти, траулери на рибарски фамилии и дървени корита с гребла, които вероятно преди няколко столетия са принадлежали на богаташи. Той се подхлъзна, докато завиваше край една китайска семейна джонка, непроменена от хиляди години, следвайки неизменно посоката към корабния канал. От другата страна на канала бе далечният бряг на Каханамоку Сити.

Момчето знаеше, че ако шестимата го заловят, няма да го убият. Вероятно нямаше да го убият. Но със сигурност щяха да го бият. И преди бе ял бой и навярно пак щеше да му се случи. И тези, които го налагаха, обикновено също си тръгваха със синини и неприятни спомени.

Но тъкмо това, което носеше в раницата, го накара да бяга и щеше да го накара да се бие.

Защото те щяха да му вземат пакета и да го отворят. Съкровищата вътре щяха да бъдат разпилени, изложени на подигравки и разхвърляни в мръсната вода. Три книги. Истински книги. Книги, които старецът, държащ дюкянчето за джунджурии на кея, не искаше. Едната дебела. Другите две — по-тънки. Дебелата беше много стара и се казваше „Хиляда и една нощ“. Не знаеше нищо за нея, но един поглед вътре обещаваше приключения и странни същества, и още по-странни места. Места, обитавани от птицата Рух и джина. Втората книга, макар и по-тънка, изглеждаше също толкова обещаваща: „Освободени от гравитацията, уравнения и ранни експерименти на лорд Арчибалд Маклийн“. Може би, след като я прочете, ще може да си обясни по какъв начин големите земноходни баржи са се пълнели със стоки, а после са се издигали плавно над водата и са прекосявали залива чак отвъд бариерата, където са били закотвяни истинските кораби. Последната книга бе със средни размери: „Звездното дете,

да израснеш в открития космос“. Холограмата на авторката на първа страница не беше нещо особено, но какво от това? Поне бе успяла да се махне от тази планета, а не изглеждаше много по-възрастна от него.

Тропот на крака. Бяха се покатерили на баржата. Приближаваха. През главата му мина мисъл — мисъл, далеч по-стара от него самия. Няма нищо лошо в това да се срамуваш от себе си — ако си жив, за да го почувстваш.

Вик. Видели са го! Една ръка се протегна към него, улови го и го дръпна, за да го посрещне юмрук или пръчка. Момчето сграбчи търкалящата се до него ваза и я блъсна в подпората до себе си. Стъклото се разтроши, момчето замахна с остатъка и го прекара през лицето на своя нападател.

Кръв. Писък. Нов писък, от самия него, когато нападателят му падна и той се хвърли към следващия. Замахна отново и от ръката на другия рукна кръв. Нови викове, тропот от краката на петима тийнейджъри, които тичаха, сякаш са ги погнали демони от морето. Един лежеше, гърчейки се, на палубата, притиснал с ръце израненото си лице.

Момчето се посъвзе. Завъртя се, прескочи на палубата на съседния влекач, игнорира виковете на моряците, които лъскаха веригите, прехвърли се на друго, по-малко корабче, после пак скочи… и изчезна. Не спря своя бяг, докато не се покатери на един отправил се към другия край на канала влекач. Едва там увисна на перилата задъхан. Все още стискаше в едната си ръка строшената ваза. Тя хвърляше виолетови и жълтеникави отблясъци. Момчето я пусна във водата.

Помисли си за това, което се бе случило. Не се чувстваше сякаш е извоювал победа, или нещо такова. Дори не изпитваше гордост. Но трите книги все още бяха на сигурно място в раницата му. Реши, че е научил нещо ново. Трябва да знаеш срещу какво можеш да се изправиш. И винаги да имаш някакво тайно преимущество. Оръжие или… знание. Той поклати глава. Не беше сигурен накъде го води тази мисъл и я остави за по-късно. Все пак днес бе научил нещо полезно.

Момчето се казваше Кеа Ричардс. Беше на осем години.

През двайсет и втори век Хавай бе остров, тънещ в мизерия. Местните жители обитаваха резервати, издържани от събираните от държавата данъци. Флората и фауната почти бяха изчезнали и популацията му надхвърляше двайсет милиона. Както винаги, събитията по света не бяха снизходителни към този малък остров, от завръщането на Китай към варваризма, преди да спуснат бамбуковата стена в края на двайсет и първи век, до потъването на Япония в анархия и социален разпад, религиозните войни в Индонезия, земетресенията и антиазиатските закони, приети от правителството на Северна Америка в началото на новия век, преди то на свой ред да рухне.

Островите Кауи и Оаху бяха най-малко замърсени, може би защото бяха най-богати. Големият остров на Хавай не беше нито земеделски, нито урбанизиран, а просто едно мръсно пристанище, служещо като ферма за евтина работна ръка.

Центърът на Хавай сега беше Мауи/Молокай/Ланай/Кахаолаве/Молокини. В миналото това беше един остров и човекът сега отново се опитваше да възстанови това положение с помощта на прегради и плаващи мостове. Причината беше космосът. Хавай бе идеалното място за изстрелване на йонни ракети, пращани да тераформират Марс или луните на Сатурн и Юпитер А също и удобен пункт за събиране на екипажи, строящи и пускащи оттук огромните космически платноходи, отправящи се на заселнически пътешествия между звездите. От Хавай също така бяха изстреляни два от петте истински звездолета, които Земята бе успяла да построи, затъвайки в огромни дългове.