Краят на империята

Кол Алън

Ученето, макар и тежко, се състоеше предимно от зубрене. Двата теоретични курса целяха по-скоро натрупване на основа от познания, отколкото стимулиране способността на студентите за креативно мислене. Всъщност това бе поредното разочарование за Кеа. Беше се надявал да срещне в университета истински мислители, които умееха да надзъртат отвъд ограниченията, наложени от сегашната наука, да виждат и избягват минали грешки. Може би там имаше мъдреци, мислеше си той, но е твърде глупав, за да ги види или разпознае. Или пък на истинските мъдреци им бе скучно тук и бяха заминали да преподават на Ганимед и Марс.

Но ако е така, защо толкова много хора от другите планети идваха да се учат в Калифорнийския университет?

За щастие съмненията му не даваха отражение върху неговия успех — поддържаше твърдо пет и първите два семестъра бе в списъка на студентите със стипендия. Достатъчно беше да продължава още известно време така — да се усмихва, да любезничи, да върви нагоре и да се забавлява — и краят щеше да е щастлив. Което означаваше — както вече знаеше, — че най-вероятно ще го вземат в някое от конструкторските бюра на Возняк Сити и ако и там се държи подобаващо, ще му позволят да си сложи името под някоя успешна компютърна програма. Или, при други обстоятелства, да има третично участие в изграждането на поредния синтетичен завод. Може би дори ще го наградят с двуседмично пътуване на техни разноски до Никс Олимпика. Или до някой от по-ниските върхове.

Кеа неочаквано се засмя. Прав си, момко, рече си той. Няма друг изход, ако се изключи самоубийството. Лягаш пред поредния рейлбус и край на всичко. Като стана дума за това… той си погледна часовника — през тази година бе модно да се носят миниатюрни механизми на китката — и осъзна, че ако не побърза, може да закъснее за работа. Едва щеше да му стигне времето да остави фиша с готовите разработки в стаята си и да се преоблече. И най-добре да забрави неприятните мисли. Няма да позволи да свърши като роб в нечия добре смазана машина. Ако не стане нищо друго, винаги може да се върне на Мауи и да се включи в някоя банда. Или пък да се запише доброволец на заселнически лайнер…

Той потрепери и прокара пръст по закопчалката на якето си. Изведнъж му стана студено. Зимното слънце очевидно не топлеше толкова, колкото изглеждаше.

Дюкянчето за хашиш, дрога и алкохол, в което Кеа работеше, се намираше в средата на един квартал с доста лоша репутация. Преди около милион години, откри Кеа, докато отлепваше един след друг геологичните слоеве тапети по стените, мястото се е наричало „Веселото кафене“. Сега вече нямаше име, само една дупка, в която да се отбиеш. Всички разрешения бяха на името на собственика, ухилен бандюга на име Брино, и всичко се плащаше в брой.

В началото Брино не повярва, че някой с невинно лице като това на Ричардс, още повече следващ в Калифорнийския университет, би се съгласил да работи тук. Но Кеа, който напоследък отделяше известно време, за да си припомня рецептите и готварските съвети на баща си, продължи да настоява. Брино се съгласи да го вземе за проба и това стана още щом се появи първият куку, решил да сплаши момчето. След неговото посещение в ъгъла на помещението остана тъмно петно. А Ричардс си спечели репутация в квартала — особено след като бе извадил готварския нож от ръката на нападателя и нещо повече — не се бе обадил в полицията.

Кеа работеше в дюкянчето от шестнайсет следобед

до някакво неопределено време, наречено час за затваряне, а всъщност определящо се от изчезването на последните пияндета. Повечето вечери бяха доста спокойни и той се прибираше рано у дома, за да чете. Но не и тази. Помещението бе изпълнено с гъста тълпа от гладни и, което бе по-странно, трезви посетители. Към девет часа най-сетне се появиха и десетина пияници. Значи щеше да е една от онези нощи. Малко след това пристигна и Остин Баргета. Кеа не го видя да влиза, защото тъкмо правеше сандвич с яйца и сирене за едно от пияндетата. Но позна характерния глас, когато Баргета поиска менюто. Беше го чувал няколко пъти — с Баргета бяха обсъждали Теорията на микрочастиците и приложението й при конструкцията на двигателите „Юкава“ по време на един семинар.

Баргета бяха богати. Семейството им бе основано преди четири поколения, когато един гениален конструктор спечелил трилиони, създавайки, между много други неща, първите портативни астрографски инструменти. Сетне се оженил за дъщерята на един от най-уважаваните японски банкери на якудза и така дал началото на династията. Повечето от парите на фамилията сега бяха в различни холдингови компании. Останалите — в междупланетния строеж и транспорт. Всеки от наследниците на Баргета имаше право на избор — да стане глава на семейството или да поеме някой от тръстовете. Главата на семейството ръководеше най-рисковите филиали, свързани с транспорт и строеж, докато притаените зад сцената банкери поддържаха добре смазана останалата част от тази машина. Но да си избраният означаваше пари и власт отвъд всякакви човешки представи.

Остин Баргета бе един от кандидатите за този пост, или поне така бе чул Кеа. Въпросът беше колко време ще му отнеме тази борба.

— Остин.

На Остин му бяха нужни няколко секунди, преди да познае Ричардс. Той не беше сноб, нито беше по-трезв от десетината пияндета.

— Ах, това си ти, Ричардс — подхвърли той. — Не бяхме ли състуденти? Какво правиш тук?

— Някои от нас — отвърна Кеа — трябва да работят. Чувал си за работа, нали? Това е нещо, което вършат повечето хора. За пари.

— Ах. О, да. Съжалявам. Не исках да те… нищо де, бях се замислил за една работа.

— Да. Остин, трябва да те предупредя нещо. Това не е точно твоят тип място.

— Защо не? — Остин се обърна и се озърна демонстративно. — Изглежда доста… автентично.

— Така е. Твоя воля. — Кеа сви рамене. — Искаш ли нещо за ядене?

Баргета втренчи поглед в менюто. Още го четеше, когато един от пияниците се провикна:

— Ей, готвачът, ако си свършил да ближеш ушенцето на твоята хубавица, ще ми се да поръчам нещо.

Кеа го игнорира, но не и Баргета. Той се завъртя на столчето с почервеняло лице. Страхотно, помисли си Кеа.

— Да разбирам ли — произнесе Остин с ясен глас, — че наричаш и майка си задник само защото се смяташ за такъв хитрец? Или бъркам?

Пияницата скочи от стола си. Беше едър и мургав мъж и Кеа предположи, че е самоанец. Доколкото знаеше, културата на Самоа бе матриархална и това означаваше, че в най-скоро време Баргета ще бъде премазан от човешки парен локомотив. Докато самоанецът пристъпваше към него, Баргета зае някаква нескопосана бойна стойка.