Краят на империята

Кол Алън

Кеа извади торбичка с половинкредитни монети от касата. Баргета нанесе на самоанеца бърз и рязък удар. Кеа пъхна торбичката в ръката му. Остин напипа тежките монети вътре, умът му заработи на бързи обороти и знанията по самозащита бяха забравени. Той завъртя торбичката с доста чевръсто движение. Самоанецът не си направи труда да отстъпи. Ударът на Остин попадна в брадичката му и Ричардс чу хрущенето на костта. Самоанецът извика от болка и седна, притиснал окървавеното си лице. Челюстта му бе увиснала безпомощно на една страна. Приятелите му наскачаха, но Кеа вече бе измъкнал сатъра, а пръстите му набираха машинално кода на

полицията. Нямаше нищо лошо да ги повика при подобен инцидент — нито един от пияндетата не бе от местните.

Докато се появят ченгетата, Кеа бе измъкнал торбичката от ръката на Остин и я бе прибрал на сигурно място в касата. Те натикаха окървавения самоанец в патрулката и предупредиха приятелчетата му да очистят района. После наобиколиха Остин. Кеа обаче се намеси и каза, че той ще има грижата. Повика такси, увери се, че Остин има достатъчно пари, за да плати до мястото, където живее, след което затвори дюкяна. Едва тогава му хрумна странната мисъл, че от него никога няма да излезе добър макиавелец.

Три дни по-късно беше поредният досаден урок, посветен на микрочастиците. Кеа тъкмо преглеждаше резултатите от последния колоквиум, на който бе втори по успех, когато зърна в края на списъка името на Баргета.

— По дяволите! — измърмори един познат глас зад него. — Защо ли си губих времето да уча това?

Кеа се обърна. Баргета стоеше зад него.

— Знаеш ли — рече той, — тогава не бях толкова пиян. И никога не забравям нищо. Изглежда, ти попречи да бъда размазан на стената на твоето ресторантче.

Кеа се ухили — ако се изключеха надменният глас и стойка, Баргета бе доста приятен младеж.

— Едва ли е било чак толкова страшно — рече той. — Ти си добре сложен момък. Сигурно миг по-късно през покрива щеше да проникне сноп светлина и да ти спаси задника, когато по него се спусне бог Вишну.

— Онзи толкова ли беше голям?

— Даже по-голям.

Остин се разсмя.

— Както казах, длъжник съм ти. Когато — или по-скоро — ако някога този подготвителен курс приключи, надявам се ще ми позволиш да те черпя една мадама. Не че съм това, за което, ако не се лъжа, ме взе онзи рейлбус. Освен ако ти не мислиш така? И не че бих имал нещо против, ако си от онези мъже, които… нали разбираш, не си падат много по жени.

Кеа поклати глава.

— Няма такова нещо. Аз съм нормален червенокръв самец.

— Добре. Добре. И като стана дума за това, може да обсъдим някои други неща. За някои мои затруднения и дали не би могъл да ми помогнеш.

След няколко бири Остин му направи предложение. Призна, че той самият едва ли може да се категоризира като сияйната звезда на Калифорнийския университет. И че с успеха си може сериозно да ядоса някои свои роднини. Та Остин би искал да наеме Кеа като свой наставник. Кеа понечи да възрази, но се сепна. Чакай малко, рече си той. Някой се опитва да ти осигури предимство. Също както когато ти му подаде онази торбичка с монетите. Не му отказвай. И той прие.

Работата не беше трудна — Остин се оказа прилежен ученик. Вярно, че това, което Кеа успяваше да му натъпче през едното ухо, изтичаше през другото до седмица, но на кого му пука? Повечето преподаватели, изглежда, не се интересуваха от нищо друго, освен от собственото си величие. А и едва ли тези знания някога щяха да потрябват на Остин. На този етап Кеа се запали от мисълта доколко би могъл да помогне на Баргета да

изостри ума си. Отговорът беше — много, както Ричардс установи. Защото освен всичко останало университетът имаше свой подземен свят. Корумпиран и прояден като всеки подземен свят. Като този на Мауи. Изпитите можеха да се купуват. Асистентите продаваха верните резултати от тестовете и отбелязваха присъствие на лекции. В някои случаи, когато преподавателят бе напълно изкуфял, дори променяха оценки. Към края на семестъра Остин бе повишил осезаемо успеха си по всички дисциплини.

— И всичко това — отбеляза той с известна доза учудване, — защото ме научи как да се съсредоточавам върху важните неща.

Остин попита Кеа дали би искал да се нанесе при него, преди да започне следващият семестър. Кеа прие поканата. Едва ли щяха да си пречат, в края на краищата Баргета държеше цяла къща. Шест спални. Прислужница, готвач, помощници за всичко останало. Остин взе новия си приятел, за да го запознае със собствените си приятели. Кеа, висок, грубоват, с мъгляво минало, в началото бе последната новина в кръга на Баргета. Предполагаше се, че рано или късно ще изчезне от хоризонта, както ставаше с всички приятели на Баргета, мъже или жени. Но Кеа не изчезваше. И стана неразделна част от събиранията.

Кеа изучаваше внимателно тези богаташки деца и техните маниери. Колкото и да бе странно, оказа се, че правилата в тези среди наподобяват тези на престъпните групи на Мауи. Наказанията за грешки, макар и не толкова директни, водеха до същите тежки последствия. Понякога му се струваше, че Остин е такъв, за какъвто го смяташе в началото. Повърхностен, чаровен използвач, който си играе с него като с кукла. Гледаше на семейството на Баргета като на велика и могъща конспирация за поддържане на едно статукво. Като на движеща сила за съдбините на човечеството.

Въпросът беше какви трябва да са тези съдбини. Не знаеше отговора, само че човечеството не смее да осъществи една велика цел. Цел, която се крие между звездите и която вероятно е споделена от много други разумни същества.

Космическите пътешествия съществуваха вече от двеста години, но какво бяха постигнали? Завладяването на Слънчевата система и тераформиране на няколко планети. Около петдесетина заселнически лайнера се бяха отправили към неизвестното върху огромните си платна и съобщенията, които пристигаха от тях, говореха за анархия и ужас на борда. Няколко ужасно скъпи звездолета бяха достигнали близките звезди. Ама че постижение наистина.

Най-сетне дойде краят на подготвителния курс за Кеа и на последния за Баргета. Баргета успя да завърши. Не с кой знае какви почести — никакви подкупи не биха могли да му ги осигурят, — но на достойното трето място в неговата група. Кеа бе студент първи курс. Ако продължаваше да учи така, щеше да завърши сред първите по успех. Нямаше да му е особено трудно да си намери подходяща работа. Може би в транспортната фирма на Баргета. Или някъде другаде. Скоро — вероятно след три-четири години — Кеа щеше да отлети в космоса. Бъдещето изглеждаше светло. Обещание за това бе и празничния уикенд, след като Баргета получи лелеяната диплома. Той знаеше, че го дължи на Кеа, и държеше да го знаят всички други, особено членовете на неговото семейство. Искаше Кеа да му гостува през лятото — или поне през част от него. И дори за малко по-дълго.