Краят на империята

Кол Алън

Бизнесът владееше всяка точка на Мауи — от баровете през автоматизираните магазини до импорт-експорта и кой знае още какво. Морето бе гъсто осеяно с кораби, закотвени един за друг — от скифове до големи съдове-ресторанти. Островите бяха заобиколени от гигантски плаващи Хамилтънови бариери, които, по примера на бариерите на река Темза, можеха да се вдигат и спускат за броени минути, затваряйки пътя на прииждащи води по време на урагани и цунамита. Още по-големи бяха бариерите в канала Кеалайкахики — там, където се държаха йонните ракети.

Когато Кеа Ричардс се роди, семейството му държеше малък ресторант на Големия

остров, в град Хило. Кеа смътно си спомняше как баща му и баба му разговарят за старите времена на континента. В ресторанта се сервираше всичко и по всяко време и Кеа помнеше как баща му се хвали, че може да приготви какво ли не, стига да му дадат рецепта и нужните съставки. Имаше дори неясен спомен, че на няколко пъти посетители се бяха изправяли срещу това предизвикателство, в резултат на което из ресторантчето се разнасяха странни и екзотични ухания. Помнеше също така как баща му поставя преобърната щайга близо до скарата и своя малък син отгоре, за да си бъбрят, докато готви. До ден-днешен в главата му често изникваха разни рецепти и съвети.

Затрудняваше се да си спомни майка си, освен че беше много хубава. А може би помнеше красотата й, защото Леонг Сук говореше за нея. Но не за да я възхвалява. Тя беше полутайванка — полуирландка, откъдето идваха и очите на Кеа, сини като небесата през зима, когато ветровете издухваха смога. Кеа беше единственото й дете, но тя не бе искала повече. Момчето така и не разбра защо понякога баща му подхващаше песен, която не помнеше добре, освен че започваше с думите „Облади-облада, животът си върви…“.

Когато Кеа бе само на пет, майка му изчезна. Баща му я търсеше, опасявайки се от най-лошото, макар да не знаеше кое точно може да е най-лошото. И я намери — по-точно разбра какво е станало с нея. Беше се записала за доброволка на заселнически лайнер. Възрастният Ричардс посрещна това с ужас, който Кеа тогава не разбра. Едва по-късно, когато му попаднаха засекретени доклади за мизерното съществуване, безумието и престъпността на космическите платноходи, си обясни някои неща.

Кеа Ричардс почти не плака. А и му съобщиха, че това няма значение. Майка му ще е по-щастлива там. И те щяха да са по-щастливи тук. Само тримата.

След две години удари цунамито.

Кеа се катереше на едно дърво, когато океанът се повдигна. Някакво момиче му бе казало, че на дървото има кокосов орех, и Кеа искаше да види как изглежда този плод. Замърсяването бе унищожило кокосовите палми на острова още преди десетилетия. Беше омотал въже около краката си, беше преметнал друго през клоните горе и тъкмо се качваше, когато погледът му случайно се извърна към океана. Той зяпна. Водата се беше отдръпнала далеч навътре, като при отлив, но много повече, отвъд пределите на залива Хило. Никога не бе виждал подобна гледка. На сухото дъно подскачаха сребристи риби. Останките от някакво корабче се търкаляха към Пасифика, теглени от отстъпващите води, сякаш някой бе извадил запушалката на вана.

На две хиляди километра навътре в океана бе станало подокеанско земетресение. Трусът изпрати три поредни вълни към Хавайските острови. Всяка от тях не бе по-висока от половин метър — но между гребените им се простираха стотици километри. Приборите засякоха незабавно труса. Би трябвало да задействат алармите, но никакви сирени не огласяваха района

на Хило, когато удари цунамито. Огромните бариери, защитаващи комплекса Мауи, се спуснаха на местата си. Около Хило нямаше защита.

Кеа чу писъци. Видя бягащи хора. Едни тичаха към брега, завладени от любопитство, други бягаха в обратната посока. Долу на улицата зърна баща си. Викаше го. Кеа подсвирна и баща му замаха с ръце. Кеа започна да се спуска по стъблото.

Изведнъж дочу рев. И океанът се върна на Хило, както го бе правил четири пъти преди по-малко от век. Океанското дъно бе забавило основата на сеизмичните вълни и сега, когато водата ставаше по-плитка пред острова, вълните се издигаха. Първата вълна не беше най-голямата, която Кеа бе виждал някога — баща му го бе водил на Оаху и му бе показвал Северния бряг при зимна буря, и той помнеше онези десетметрови водни стени. Тази вълна бе само пет метра, както казваха по-късно. Но тя се движеше със скорост почти осемстотин километра в час.

Първата вълна отнесе вълнолома, сякаш въобще не е бил там, и продължи нататък, помитайки всичко пред себе си. Тя косеше сгради, кораби, къщи, коли, мъже и жени. Вдигаше ги пред себе си и ги използваше като гигантски подвижен таран. Предната част на вълната бе плътна стена от отломки. Кеа си спомняше смътно, че баща му се опита да избяга и вълната го застигна, после заля и тяхната малка къща и ресторантчето.

Събуди се ден и половина по-късно в болницата. Бяха го намерили от рибарска лодка, все още завързан за онова дърво, но на четирийсет километра навътре в океана.

Така и не откриха телата на баща му и баба му.

Поне не го прибраха в сиропиталище. В болницата се появи една възрастна жена. Леонг Сук. Тя каза на чиновниците, че доскоро е работила за семейство Ричардс и че са се отнасяли с нея добре. Този ден Кеа се прибра у дома с Леонг Сук. Леонг имаше малко магазинче на една задна уличка в Каханамоку Сити, където продаваше хранителни продукти и домакински потреби. Двамата с Кеа живееха на втория етаж. Още в първия ден тя го запозна с правилата в къщата. Той трябва да е добро момче. Това означаваше да спазва определен дневен режим и да помага в магазинчето, когато тя има нужда. Не биваше да й създава проблеми. Била твърде стара, за да се занимава с бели. И още нещо. Кеа трябваше да се учи. Това бил единственият път навън от бордеите. Не я интересуваше какъв ще стане, но нямаше да прекара живота си в Каханамоку Сити. Кеа кимаше със сериозен вид. Знаеше, че тя е права. Животът на това място вече му бе коствал загубата на цялото семейство. А той самият се бе измъкнал на косъм.

Кеа напълно оправда очакванията на Леонг, освен що се отнася до училището. След първите две седмици в местното школо той се прибра у дома. Нищо не бе научил там. Момчето обаче разказа подробно час по час какво всъщност ги карат да учат. Тя се зачуди откъде да вземат частен учител и Кеа скоро посочи един подходящ кандидат.

През три пресечки от тях бе Улицата на добрите хорица. Малки дюкянчета, в които седяха всякакви проповедници и шамани, търсещи подходящи жертви за обръщане в своята вяра. Кеа се прибра веднъж в къщи и разказа развълнувано за едно от тях. Храмът на Универсалното познание. Малко по-голям от останалите магазинчета — пълен с фишове, микрофишове и купчини книги. Дори имаше раздрънкан компютър, свързан с университетската библиотека.