Обсадата на Лайтнинг

Пинейро Рохелио

— Ти… добре ли си? Как е раната на главата?

— Каква рана на главата?

Кемрън се усмихна, но усмивката бързо изчезна.

— Проследи ли ме тук?

— Кемрън, има нещо, което трябва да знаеш. За онзи слух в Атена, за който ти казах онази вечер.

— Остави, знаеш, че не мога да…

— Моля те, изслушай какво казват те. Информацията, с която разполагат, е много тревожна.

— „Те“? Кого имаш предвид?

Мари премести поглед вляво. Кемрън обърна глава и забеляза човека с прошарената брада. Човека от улица „Кюжа“

Той бръкна инстинктивно под палтото си. Мари сложи ръка върху неговата.

— Спокойно. На наша страна е.

Мари махна на мъжа. Той приближи.

— Здравейте, господин Стоун. Казвам се Жан-Франсоа. Бях телохранител на господин Клод Гийю.

Кемрън примига два пъти. Телохранител?

— Това ли правехте там, в хотела? Пазехте Мари?

— Опитвах се, monsieur. Просто се опитвах да изпълня едно от последните желания на господин Гийю. Елате сега, моля.

— Къде? Няма да ходя ни…

— Няма да се бавим — рече Мари. — Ще чуеш сам защо Атена уби съпруга ми.

Кемрън се поколеба. Оперативният работник в него му казваше да се придържа към правилата. Свържи се с Потър и получи разрешение. Но инстинктът му подсказа друго. Мари беше говорила за възможна корупция в редиците на Атена. Ако Атена действително беше унищожила руския космически кораб, тогава за Кемрън беше логично, че проблемът изисква намесата на ЦРУ. Макар че той рядко престъпваше разпоредбите — познаваше мнозина, които ги престъпиха и загинаха, — опитът му каза, че това е изключение. Ако действува по обичайните канали за разрешение, може да продължи дълго. Потър дори може да забрани по-нататъшна намеса. Кемрън реши и последва Мари и Жан-Франсоа до колата, паркирана при западния вход на Лувъра.

Пет минути по-късно с Жан-Франсоа на волана едно износено рено профуча надолу по улица „Риволи“ към площада на Бастилията, където Жан-Франсоа зави на юг и продължи по авеню „Домснил“.

Кемрън седеше отзад с Мари. Гледаше през стъклото и се чудеше дали постъпи правилно, като тръгна с тях. Знаеше, че така беше нарушил изричното нареждане на Потър.

Накрая колата спря в средата на дълга редица сгради от дясната страна на безлюдна улица. От същата й страна покрай Сена се нижеха големи складове. Кемрън виждаше спокойните води на реката между тях. Отсреща складовете закриваха гледката към градския хоризонт. Жан-Франсоа извърна глава.

— Пристигнахме. Моля ви да изчакате моя сигнал.

— Къде сме? — попита Кемрън.

— Моля ви, monsieur.

Жан-Франсоа слезе и прекоси покритата с калдъръм улица до един склад отляво с огромна желязна врата на релси. Тя беше затворена, но Кемрън видя друга по-малка до нея. Жан-Франсоа огледа улицата и от двете страни, отвори по-малката врата и изчезна.

Кемрън се обърна към Мари.

— Не ми харесва да седя в тази кола. Доста уязвими сме.

— Искаш ли да слезем и да чакаме край складовете?

— Това звучи чудес…

— Ето. Той ни дава сигнал. Сега можем да влезем.

Кемрън погледна назад към склада. Жан-Франсоа им махаше

с дясната си ръка.

Кемрън бързо слезе и помогна на Мари.

— Да тръгваме.

Огледа предпазливо и двете страни на улицата. Нямаше никой. Пресякоха и последваха Жан-Франсоа вътре.

Вонята на пикоч и плесен го лъхна като влажен ветрец. Не видя никого, докато Жан-Франсоа ги водеше през склада. Кемрън забеляза някаква врата в другия край. Жан-Франсоа извади ключ, отключи, отвори я и даде знак на Кемрън и Мари да минат. Последва ги и заключи след тях.

Кемрън спря. В помещението беше тъмно като в рог.

— Къде сме?

Преди Жан-Франсоа да отговори, светнаха ярки лампи, които почти заслепиха Кемрън. Той се озова под внимателните погледи на трима добре облечени възрастни мъже, седнали зад дълга дървена маса.

— Кои сте вие? — попита той озадачен.

— Имената ни нямат значение, господин Стоун — отговори мъжът в средата. — Необходимо е само да знаете, че сме колеги на господин Гийю.

Тази игра не се хареса на Кемрън. Докато оглеждаше помещението за евентуални възможности за бягство, той се ругаеше жестоко, че се остави да го сгащят. Нямаше никакви прозорци, не се виждаха и други врати освен онази, през която влязоха. Помещението май беше широко към 18 и дълго най-малко 60 метра. Таванът беше висок колкото самия склад. От него висяха няколко флуоресцентни лампи.

Кемрън стоеше в средата, Мари от дясната му страна.

— Добре. За какво е всичко това?

— Страхувам се, че засяга бъдещето на вашата космическа агенция — каза един от изисканите джентълмени зад масата.

Кемрън помисли за миг.

— НАСА ли имате предвид?

— Oui, monsieur. Всички ние бяхме уволнени от постовете си в „Атена Аероспейс“, където работехме с господин Гийю. Извадихме късмет. Никой от нас не се задълбочи колкото него по този въпрос. Убиха го по тази причина. Но ние знаем какво откри той и няма да позволим смъртта му да остане напразна.

— Ръководителите на Атена възнамеряват да саботират НАСА, точно както саботираха руснаците миналия месец.

Кемрън се втренчи в суровото лице на мъжа от другата страна на масата.

— Саботаж? Убийство? Осъзнавате ли какво говорите? Какви последици може да има това? Каква ще бъде реакцията на моето правителство?

— Oui.

— Добре. Започнете отначало. Кажете ми всичко, което знаете. Искам да зная всичко. — Кемрън се взря в хлътналите очи на мъжа. И видя там страх.

Мъжът заговори бавно. Понякога се запъваше на някоя дума, за която не намираше английския еквивалент. Използваше френската, спираше и чакаше реакцията на Кемрън, който просто кимваше и му правеше знак да продължи. Това продължи само няколко минути. Когато мъжът свърши, Кемрън затвори очи, задъха се няколко пъти, мъчейки се да осмисли току-що чутото, принуждавайки логичния си ум да асимилира невероятното разкритие. Обърна се към Мари. Тя го гледаше и чакаше реакцията му. Той пак погледна към масата.