Обсадата на Лайтнинг
Шрифт:
Приоритетите. Кемрън знаеше, че са чисти, че не са ги проследили от склада. А нарочно реши да не търси убежище в посолството, защото забеляза паркирания до страничната му врата закрит сив камион. За миг се запита дали в посолството знаят за този надзор, после започна да мисли за надеждно място, където да се срещне с началника си. Гласът на Мари прекъсна мислите му.
— Така, а по-нататък?
— К-какво?
— Какво ще правим сега?
— О, свързвам се с Потър и го карам да ни прибере.
— Как?
— Разчитай на мен.
— Ами френската полиция?
— Още не съм сигурен как да се справя с това. Нека първо да сме на сигурно място и да поговоря с нашите хора. Убеден съм, че има начин да се уреди нещо.
Тя се намръщи.
— Как смяташ, че ще реагира Потър?
— О, отначало ще бъде отегчен и вероятно ще ме ругае няколко минути. После мисля, че ще ни изслуша.
— Кога възнамеряваш да…
— Видях две телефонни кабини на другата пресечка. Просто исках да те настаня първо на безопасно място.
Тя се усмихна пак и докосна ръката му с признателност.
Силна жена, помисли Кемрън. След всичко преживяно все още пази хладнокръвие и не рухва. Гийю действително е бил късметлия.
Кемрън стана.
— Ще се върна след няколко минути.
— Моля те, внимавай.
Кемрън се усмихна и излезе от стаята.
Ленгли, Вирджиния
На втория етаж Хигинс вдигна телефона и погледна през прозореца.
— На телефона Хигинс.
— Здравейте, сър. Рич Потър се обажда. Съжалявам, че ви безпокоя.
— Няма значение. Какво има?
— Може да си имам проблем с един от моите агенти. Още не мога да кажа.
— Продължавай.
— Казва се Стоун — Кемрън Стоун. Обади ми се преди няколко минути и поиска незабавно обгаряне — рече Потър, имайки предвид прибирането на компрометирани агенти.
— Основанията му?
— Твърди, че някаква организация се кани да саботира НАСА. Че тя ще унищожи новата совалка, по-точно казано. Той смята също, че може да е замесена и френската полиция.
Хигинс пое дълбоко дъх и затвори очи. Наложи си да запази самообладание.
— Определи ли мястото, откъдето да го приберете?
— Да, сър.
— Много добре тогава, приберете го и го охранявайте добре. Уведоми ме какво ще каже той. Ясно ли е?
— Да, сър.
— Добре. Кога и къде?
— Ботаническата градина, пет часа днес следобед. След един час.
— Аз ще съм тук. Позвъни ми, когато свърши това, и помни: нито дума по въпроса на никой друг.
— Зная, сър. Довиждане.
— Довиждане и на добър час. — Той сложи слушалката и подпря челюстта си с юмрук. По дяволите! Как е възможно? Как Стоун е получил тази информация?
Хигинс грабна телефона и набра един номер в чужбина, който помнеше наизуст.
Париж, Франция
Кемрън стоеше
— Е, Кемрън, ти май знаеш доста за мен. Ще ми кажеш ли нещо за себе си?
Кемрън погледна към Мари, която още лежеше на леглото.
— Не съм уверен, че ще ти е интересно. Доста отегчително е.
— Няма значение. Давай.
Кемрън се усмихна.
— Всичко започна, когато завърших гимназия и отидох да воювам.
— Виетнам?
— Да. Изкарах четири години там.
— Защо четири? Мислех, че си длъжен да изкараш само една?
— Така е, но когато след първата година се върнах у дома, разбрах, че няма никаква работа. Американският народ не беше толкова отзивчив към войниците тогава. Така че се върнах, а след войната останах с военните. Служих няколко години в специалните части, преди да ме грабне ЦРУ, и ето ме тук днес.
Мари седна и обгърна коленете си като дете.
— Предполагам, че при това непрекъснато напрежение не може и дума да става за личен живот.
Кемрън не отговори. Сведе очи, докато мислено видя отново овъгленото тяло на Лан Ан.
— Имах някого веднъж. Беше много отдавна. Бях още хлапак. Едва навършил двайсет години. Казваше се Лан Ан. Убиха я в Сайгон.
Мари стана от леглото и отиде до него. Докосвайки леко ръката му, тя каза:
— Съжалявам.
— Не е необходимо. Както казах, беше много отдавна.
— Кемрън…
Той вдигна глава и срещна погледа й.
— Как беше там? — попита тя.
Той отвърна поглед.
— По-добре да не знаеш.
— Загубих брат си там, Кемрън. Да, искам да зная.
Кемрън седна на прага на прозореца и загледа Мари. Коя си ти, Мари Гийю? Какво става с нас? Кемрън се опита да потисне чувства, които не бе изпитвал от години. Тя го привличаше физически от деня, в който я видя. Но нещата се задълбочиха. Чувствуваше се спокоен с нея. Доверяваше й се. Тя не беше просто още една кукличка, а истинска жена.
Много добре, Мари. Ти си го търсеше. Кемрън заговори. Гласът му беше леденостуден, думите завладяващи. Разказваше й за болките, за объркването, за скръбта. Обясняваше й как младите войници са загивали безсмислено, главно поради недостатъчна подготовка. Започне стрелба, а те просто замръзват и след секунди се просват на земята, пълни с олово. Каква лудост. После гласът му се промени. Заговори по-ниско, дишаше тежко. Стискаше юмруци. Тялото му се напрегна. Върна се отново там. Джунглата го обкръжаваше. Тръгвай, Кемрън. Бягай… спасявай се. Имаш шанс… самичък. Потърси помощ… и се върни… Господи, защо го зарязах? Но аз се върнах. Върнах се! Но твърде късно. Виетконгците бяха изкормили Скергън като животно и го бяха оставили да виси от едно дърво.