Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

крещя. — Сега ми кажи каквото искам да знам или дори и бог ще заплаче, като чуе какво ще

сторя с теб!

Алег пребледня и му се наложи да преглътне, за да възвърне гласа си.

— Имаше един старец и още няколко други музиканти. Половин година пътувах с тях

като охрана. Накрая те ме приеха в групата си. — Той се задъха и отвори широко уста,

опитвайки се да си поеме въздух.

— Тогава ти ги изби.

Беше казал достатъчно.

Алег енергично

поклати глава.

— Не… бяхме нападнати, докато пътувахме — той немощно посочи останалите тела. —

Те ни изненадаха. Избиха останалите музиканти, но мен просто ме… зашеметиха.

Погледнах редицата от трупове и почувствах как гневът ми пламна отново, макар това

вече да ми бе известно. Нямаше друг начин тези хора да се сдобият с два фургона на Едема с

непокътнати знаци върху тях.

Алег заговори отново:

— След това им показах… как да се държат като трупа. — Болката го накара да

преглътне мъчително. — Хубав живот.

Извърнах поглед отвратен. Донякъде той наистина беше един от нас. Осиновен от

семейството ни. Сега, когато бях научил това, то само правеше нещата десет пъти по-лоши

от преди. Мушнах отново подковата в жарта на огъня и докато тя се нагряваше, погледнах

момичето. Вперила поглед в Алег, очите и бяха станали твърди като кремък.

Макар да не бях сигурен дали трябваше да го правя, и подадох дамгата. Лицето и стана

сурово и тя я взе.

Изглежда, Алег така и не разбра какво предстоеше да се случи, докато тя не допря

нажеженото желязо до гърдите му. Той изпищя и започна да се гърчи, но не му достигаше

сила да се измъкне и тя силно притисна печата към него. Направи гримаса, докато той слабо

се съпротивляваше, и очите и се изпълниха със сълзи на гняв.

След една дълга минута отдръпна желязото и се изправи, като плачеше тихо. Оставих я

на спокойствие.

Алег вдигна очи към нея и някак успя да възвърне гласа си.

— А, момиче, прекарахме си добре заедно, нали? — рече той, Крин спря да плаче и го

погледна, а той продължи: — Не…

Изритах го здраво в ребрата, преди да успее да каже нещо друго. Той безмълвно се сви от

болка и след това изплю кръв срещу ми. Изритах го още веднъж и тялото му се отпусна

неподвижно.

Тъй като не знаех какво друго да направя, взех дамгата и започнах да я нагрявам отново.

Настъпи продължително мълчание.

— Ели още ли спи? — попитах аз.

Крин кимна.

— Мислиш ли, че би и помогнало, ако види това?

Тя се замисли и избърса лицето си с ръка.

— Не мисля — накрая отвърна тя. — Не мисля, че точно сега би

могла да го види. Не е

добре с главата.

— И двете ли сте от Левиншир? — попитах аз, за да избегна ново неловко мълчание.

— Фермата на моето семейство се намира малко на север от Левиншир — отвърна

момичето. — Бащата на Ели е кмет.

— Кога дойдоха тези в града ви? — попитах аз, докато слагах печата върху поредната

ръка. Сладникавата миризма на изгоряла плът ставаше все по-силна.

— Кой ден сме?

Пресметнах наум.

— Фелинг.

— Дойдоха в града на Тхеден. — Тя направи пауза. — Преди цели пет дни? — каза тя с

невярващ глас. — Радвахме се на възможността да изгледаме някоя пиеса и да научим

новините. Да послушаме малко музика. — Сведе поглед. — Лагерът им беше в източния

край на града. Когато отидох да ми предскажат съдбата, те ми казаха да се върна по-късно

през нощта. Изглеждаха толкова приятелски настроени, толкова вълнуващи. — Крин

погледна към фургоните. — Когато отидох, те всички бяха насядали край огъня. Пяха ми

песни. Старицата ми даде някакъв чай. Изобщо не се замислих… Искам да кажа… тя

изглеждаше като баба ми. — Очите и се спряха върху тялото на старицата и след това се

отместиха встрани. — След това не знам какво се случи. Събудих се в тъмнината, в един от

фургоните. Бях вързана и… — Гласът и леко трепна, тя разсеяно разтри китките си и след

това погледна назад към палатката. — Предполагам, че и Ели е получила същата покана.

Довърших дамгосването на ръцете им. Имах намерение да сложа печата и на лицата им,

но желязото се нагряваше твърде бавно в огъня и бързо почувствах умора. Изобщо не бях

спал и гневът, който толкова дълго бе пламтял в мен, вече едва тлееше, оставяйки ме студен

и безчувствен.

Посочих котлето с овес, което бях свалил от огъня.

— Гладна ли си?

— Да — отвърна тя, след което стрелна с поглед труповете. — Не.

— И аз също. Отиди да събудиш Ели и можем да ви отведем у дома.

Крин се затича към палатката. След като тя се скри вътре, аз се обърнах към редицата от

трупове.

— Някой възразява ли срещу моето напускане на трупата? — попитах аз.

Никой от тях не го направи. И така, аз си тръгнах.

133.

Сънища

Отне ми един час да закарам фургоните до една гъста част на гората и да ги скрия.

Махнах знаците на Едема и разпрегнах конете. Имаше само едно седло, затова натоварих