Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
крещя. — Сега ми кажи каквото искам да знам или дори и бог ще заплаче, като чуе какво ще
сторя с теб!
Алег пребледня и му се наложи да преглътне, за да възвърне гласа си.
— Имаше един старец и още няколко други музиканти. Половин година пътувах с тях
като охрана. Накрая те ме приеха в групата си. — Той се задъха и отвори широко уста,
опитвайки се да си поеме въздух.
— Тогава ти ги изби.
Беше казал достатъчно.
Алег енергично
— Не… бяхме нападнати, докато пътувахме — той немощно посочи останалите тела. —
Те ни изненадаха. Избиха останалите музиканти, но мен просто ме… зашеметиха.
Погледнах редицата от трупове и почувствах как гневът ми пламна отново, макар това
вече да ми бе известно. Нямаше друг начин тези хора да се сдобият с два фургона на Едема с
непокътнати знаци върху тях.
Алег заговори отново:
— След това им показах… как да се държат като трупа. — Болката го накара да
преглътне мъчително. — Хубав живот.
Извърнах поглед отвратен. Донякъде той наистина беше един от нас. Осиновен от
семейството ни. Сега, когато бях научил това, то само правеше нещата десет пъти по-лоши
от преди. Мушнах отново подковата в жарта на огъня и докато тя се нагряваше, погледнах
момичето. Вперила поглед в Алег, очите и бяха станали твърди като кремък.
Макар да не бях сигурен дали трябваше да го правя, и подадох дамгата. Лицето и стана
сурово и тя я взе.
Изглежда, Алег така и не разбра какво предстоеше да се случи, докато тя не допря
нажеженото желязо до гърдите му. Той изпищя и започна да се гърчи, но не му достигаше
сила да се измъкне и тя силно притисна печата към него. Направи гримаса, докато той слабо
се съпротивляваше, и очите и се изпълниха със сълзи на гняв.
След една дълга минута отдръпна желязото и се изправи, като плачеше тихо. Оставих я
на спокойствие.
Алег вдигна очи към нея и някак успя да възвърне гласа си.
— А, момиче, прекарахме си добре заедно, нали? — рече той, Крин спря да плаче и го
погледна, а той продължи: — Не…
Изритах го здраво в ребрата, преди да успее да каже нещо друго. Той безмълвно се сви от
болка и след това изплю кръв срещу ми. Изритах го още веднъж и тялото му се отпусна
неподвижно.
Тъй като не знаех какво друго да направя, взех дамгата и започнах да я нагрявам отново.
Настъпи продължително мълчание.
— Ели още ли спи? — попитах аз.
Крин кимна.
— Мислиш ли, че би и помогнало, ако види това?
Тя се замисли и избърса лицето си с ръка.
— Не мисля — накрая отвърна тя. — Не мисля, че точно сега би
добре с главата.
— И двете ли сте от Левиншир? — попитах аз, за да избегна ново неловко мълчание.
— Фермата на моето семейство се намира малко на север от Левиншир — отвърна
момичето. — Бащата на Ели е кмет.
— Кога дойдоха тези в града ви? — попитах аз, докато слагах печата върху поредната
ръка. Сладникавата миризма на изгоряла плът ставаше все по-силна.
— Кой ден сме?
Пресметнах наум.
— Фелинг.
— Дойдоха в града на Тхеден. — Тя направи пауза. — Преди цели пет дни? — каза тя с
невярващ глас. — Радвахме се на възможността да изгледаме някоя пиеса и да научим
новините. Да послушаме малко музика. — Сведе поглед. — Лагерът им беше в източния
край на града. Когато отидох да ми предскажат съдбата, те ми казаха да се върна по-късно
през нощта. Изглеждаха толкова приятелски настроени, толкова вълнуващи. — Крин
погледна към фургоните. — Когато отидох, те всички бяха насядали край огъня. Пяха ми
песни. Старицата ми даде някакъв чай. Изобщо не се замислих… Искам да кажа… тя
изглеждаше като баба ми. — Очите и се спряха върху тялото на старицата и след това се
отместиха встрани. — След това не знам какво се случи. Събудих се в тъмнината, в един от
фургоните. Бях вързана и… — Гласът и леко трепна, тя разсеяно разтри китките си и след
това погледна назад към палатката. — Предполагам, че и Ели е получила същата покана.
Довърших дамгосването на ръцете им. Имах намерение да сложа печата и на лицата им,
но желязото се нагряваше твърде бавно в огъня и бързо почувствах умора. Изобщо не бях
спал и гневът, който толкова дълго бе пламтял в мен, вече едва тлееше, оставяйки ме студен
и безчувствен.
Посочих котлето с овес, което бях свалил от огъня.
— Гладна ли си?
— Да — отвърна тя, след което стрелна с поглед труповете. — Не.
— И аз също. Отиди да събудиш Ели и можем да ви отведем у дома.
Крин се затича към палатката. След като тя се скри вътре, аз се обърнах към редицата от
трупове.
— Някой възразява ли срещу моето напускане на трупата? — попитах аз.
Никой от тях не го направи. И така, аз си тръгнах.
133.
Сънища
Отне ми един час да закарам фургоните до една гъста част на гората и да ги скрия.
Махнах знаците на Едема и разпрегнах конете. Имаше само едно седло, затова натоварих