Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
фургона. — Ти си ги убил.
— Да — простичко отвърнах аз и гласът ми прозвуча мъртвешки в ушите ми.
Очите на Крин огледаха тялото ми от горе до долу и се втренчиха в разкъсаната ми и
окървавена риза.
— Ти… — Гласът и заседна в гърлото и тя преглътна. — Ти добре ли си?
Кимнах мълчаливо. Когато накрая събрах кураж, за да огледам раната си, открих, че
наметалото на Фелуриан беше спасило живота ми. Вместо да ме изкорми, ножът на Алег
беше направил
една хубава риза, но като се имаше предвид всичко, което се бе случило, едва ли можех да
съжалявам за това.
Огледах подковата, след което използвах влажен кожен ремък, за да я завържа здраво към
края на един дълъг прав клон. Свалих котлето с овес от огъня и хвърлих подковата в жарта.
След като се посъвзе от шока, Крин бавно се приближи, като гледаше към редицата от
тела от другата страна на огъня. Не бях направил нищо друго, освен да ги подредя в горе-
долу права линия. Гледката не беше приятна. Труповете бяха изцапани с кръв и раните им
зееха грозно. Крин ги погледна така, сякаш се страхуваше, че могат отново да се раздвижат.
— Какво правиш? — попита тя накрая.
В отговор извадих вече нагорещената подкова от жарта на огъня и се приближих до най-
близкото тяло. Беше това на Тим. Притиснах нажеженото желязо към опаката страна на
останалата му ръка. Кожата започна да пуши и съска и залепна за метала. Малко след това
отдръпнах подковата, като оставих върху бялата му кожа черен белег от изгаряне. Прекъснат
кръг. Върнах се при огъня и започнах да нагрявам желязото отново.
Крин стоеше безмълвно, твърде стресната, за да реагира нормално. Макар да
предполагам, че едва ли съществува нормална реакция на ситуация като тази. Но тя не се
разкрещя, нито побягна, както очаквах, че може би ще стори. Просто погледна прекъснатия
кръг и повтори:
— Какво правиш?
Когато накрая заговорих, гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши.
— Всички от Едема Рух са едно семейство — обясних аз, — като затворен кръг. Няма
значение дали някои от нас са непознати за останалите, ние въпреки това сме семейство,
въпреки това сме близки. Трябва да бъдем такива, защото винаги сме чужди, където и да
отидем. Малко сме и хората ни мразят. Имаме закони, правила, които да следваме. Когато
един от нас направи нещо, което не може да бъде поправено или простено, ако е застрашил
безопасността и честта на Едема Рух, той бива убит и белязан с прекъснатия кръг, за да е
ясно, че вече не е един от нас. Рядко се налага това да се прави.
Извадих желязото от огъня и отидох при следващото
на обратната страна на дланта му и се заслушах в съскащия звук.
— Тези хора не бяха Едема Рух. Но се преструваха на такива. Правеха неща, които никой
Едема не би направил, затова искам да съм сигурен, че светът знае, че те не са били част от
нашето семейство. Рух не правят нещата, които тези мъже и жени са правили.
— Но фургоните — възрази тя, — инструментите.
— Те не бяха Едема Рух — твърдо настоях аз. — Вероятно дори не са били и истинска
трупа, а просто шайка крадци, които са избили група на Рух и са се опитали да заемат
местата им.
Крин погледна телата и после отново насочи погледа си към мен.
— Значи си ги убил, задето се преструват на Едема Рух?
— Че се преструват на Едема Рух ли? Не. — Сложих отново подковата в огъня. — За
това, че са избили трупата на Рух и са откраднали фургоните им? Да. За онова, което са
сторили с теб? Да.
— Но ако не са Рух… — Крин погледна ярко боядисаните фургони. — Как?
— И аз самият съм любопитен за това — отвърнах аз.
Извадих отново прекъснатия кръг от огъня, отидох до Алег и притиснах желязото върху
дланта му.
Фалшивият член на трупа трепна и сякаш се разбуди.
— Той не е мъртъв! — изпищя Крин.
Бях огледал раната преди това.
— Мъртъв е — студено я уверих аз. — Просто още не е спрял да мърда. — Обърнах се и
го погледнах в очите. — Какво ще кажеш, Алег? Как се сдобихте с тези два фургона на
Едема?
— Долно копеле на Рух! — наруга ме той със замаян и предизвикателен вид.
— Да — казах аз. — Такъв съм. А ти не си. И така, как научи знаците и обичаите на
моето семейство?
— Как разбра? — попита той. — Знаехме думите и ръкостискането. Знаехме за водата и
виното и за песните преди вечеря. Как разбра?
— Мислехте си, че ще можете да ме измамите? — извиках аз и усетих как гневът в мен се
стяга като пружина. — Това е моето семейство! Как бих могъл да не го познавам? Рух не
правят онова, което вие сте сторили. Рух не крадат и не отвличат момичета.
Алег поклати глава с подигравателна усмивка. По зъбите му имаше кръв.
— Всеки знае какви неща вършите вие.
Гневът ми избухна.
— Всички мислят, че ни познават! Мислят си, че слуховете и истината са едно и също
нещо! Рух не правят такива неща! — Размахах бясно ръце наоколо. — Хората мислят тези
неща само заради такива като теб! — Гневът ми избликна още по-яростно и аз осъзнах, че