Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
очите на Ели.
— Ако имах малко конски фъшкии, щях да ви направя конски пай за десерт — рекох аз.
— Мога да ви направя още тази вечер, ако искате… — Не довърших, превръщайки думите си
във въпрос.
Ел съвсем леко се намръщи. Върху челото и се появи малка бръчка.
— Вероятно си права — съгласих се аз, — сигурно няма да е много добре. Искаш ли
вместо това да хапнеш още супа?
Съвсем леко кимване. Дадох и една лъжица.
— Обаче е леко
Ново кимване. Подадох и меха с вода и тя го надигна. Пи цяла минута. Вероятно се беше
обезводнила от дългото вървене днес. Утре трябваше да я наблюдавам по-внимателно, за да
се уверя, че пие достатъчно вода.
— Ти искаш ли да пийнеш, Крин?
— Да, моля — отвърна чернокосото момиче с поглед, вперен в лицето на Ел.
Ел и подаде с механично движение меха с вода, провисвайки го така, че ремъкът се
влачеше по жарта. Крин бързо го взе и каза със закъснение:
— Благодаря ти, Ел.
Поддържах бавната нишка на разговора по време на цялото хранене. Към края Ел вече се
хранеше сама и макар очите и да бяха по-ясни, сякаш гледаше на света през замръзнало
стъкло и виждаше навън, без да я виждат. Все пак това беше някакво подобрение.
След като изяде две паници супа и половин самун хляб, очите и започнаха да се
притварят.
— Искаш ли да си лягаш, Ел? — попитах аз.
Отвърна ми с по-категорично кимване.
— Да те отнеса ли до палатката?
Очите и се отвориха и тя енергично поклати глава.
— Може би Крин ще ти помогне да се подготвиш за лягане, ако я помолиш.
Ел се обърна и погледна към Крин. Устата и леко помръдна. Крин ми хвърли бърз поглед
и аз кимнах.
— Да вървим да се пъхаме в леглата тогава — каза чернокосото момиче и прозвуча точно
като по-голяма сестра.
Тя дойде, хвана Ели за ръката и и помогна да се изправи. Докато те се отправяха към
палатката, аз си довърших супата и изядох парче хляб, което беше твърде изгоряло за
момичетата.
Не след дълго Крин се върна при огъня.
— Тя заспа ли? — попитах аз.
— Преди още главата и да е докоснала възглавницата. Мислиш ли, че ще се оправи?
Ели беше в дълбок шок. Съзнанието и беше пристъпило през вратите на лудостта, за да се
защити от онова, което се бе случило.
— Вероятно просто е въпрос на време — уморено отвърнах аз, като се надявах, че казвам
истината. — Младите хора се оправят бързо. — Засмях се невесело, защото осъзнах, че
вероятно тя е само около година по-млада от мен.
Тази вечер се чувствах двойно, а може би дори тройно по-стар.
Въпреки че се усещах тежък като
измие съдовете. Долових, че тя става все по-неспокойна, докато приключвахме с
почистването и връзвахме конете на ново място, където има свежа трева. Напрежението
нарастваше, колкото повече приближавахме палатката. Спрях и повдигнах плата на входа, за
да може тя да влезе.
— Тази нощ ще спя тук, навън.
— Сигурен ли си? — Облекчението и беше осезаемо.
Кимнах. Тя се мушна вътре и затвори покривалото на входа след себе си. Главата и се
появи отново почти веднага, последвана от ръката и, която ми подаваше едно одеяло.
— Ще ви трябват и двете — поклатих глава аз. — Тази нощ ще е студена.
Увих се в шаеда си и легнах точно пред палатката. Не исках Ели да тръгне нанякъде през
нощта и да се загуби или да се нарани.
— Няма ли да ти е студено?
— Ще се оправя — отвърнах аз.
Бях толкова уморен, че можех да заспя върху препускащ кон. Бях толкова уморен, че бих
заспал и под препускащ кон.
Крин отново мушна глава в палатката. Скоро след това я чух да се завива с одеялата.
После всичко утихна.
Спомних си стреснатия поглед на Ото, докато прерязвах гърлото му. Чух отново как Алег
ме проклина и се бори немощно, докато го влача обратно към фургоните. Спомних си
кръвта. Начина, по който я усещах върху ръцете си. Колко гъста беше тя.
Никога преди не бях убивал някого по този начин — не така хладнокръвно и не толкова
отблизо. Спомних си колко гореща беше кръвта им. Спомних си как Кете крещеше, докато я
преследвах през гората.
— Трябваше да избирам между тях и себе си! — истерично крещеше тя. — Нямах избор!
Трябваше да избирам между тях и себе си!
Дълго лежах буден. Когато накрая заспах, сънищата, които дойдоха, бяха още по-лоши.
134.
Пътят към Левиншир
На следващия ден не успяхме да изминем много път, тъй като двамата с Крин трябваше
да водим три коня, а освен това и Ел. За щастие конете се държаха добре, както обикновено
става с животни, дресирани от Едема. Ако бяха по-своенравни, можеше и никога да не
успеем да стигнем до Левиншир.
Дори и така, животните повече създаваха грижи, отколкото носеха полза. Особено
лъскавият петнист кон, който имаше навика да се завира в шубраците, за да си търси паша.
Три пъти ми се бе налагало да го издърпвам оттам и вече и двамата се дразнехме един на