Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

Ротфус Патрик

другите два коня с храна и каквито преносими ценни вещи успях да открия.

Когато се върнах с конете, Крин и Ели ме чакаха. По-точно Крин ме чакаше. Ели просто

стоеше наблизо с безучастно изражение и празни очи.

— Знаеш ли как да яздиш? — попитах Крин.

Тя кимна и аз и подадох поводите на оседлания кон. Момичето сложи крак на стремето,

след което спря и поклати глава. Бавно свали крака си.

— Ще вървя пеш.

— Мислиш ли, че Ели ще се задържи на коня?

Крин

погледна към мястото, където стоеше русото момиче. Един от конете с

любопитство я побутна с муцуната си, но тя не реагира.

— Вероятно. Но не мисля, че това ще е добре за нея. След…

— Тогава ще вървим пеш — кимнах с разбиране аз.

* * *

— Каква е същността на летхани? — попитах Вашет.

— Успех и правилна реакция.

— Кое е по-важното — успехът или правилността?

— Те са едно и също. Ако действаш правилно, успехът ще дойде.

— Но други могат да успеят, като правят погрешни неща — изтъкнах аз.

— Погрешните неща никога не водят до успех — твърдо заяви Вашет. — Ако човек

постъпи погрешно и успее, това не е правилният начин. Без летхани няма истински успех.

— Господине? — извика един глас. — Господине?

Очите ми се фокусираха върху Крин. Косата и беше разчорлена от вятъра и младото и

лице беше уморено.

— Господине? Стъмва се.

Огледах се наоколо и видях как тъмнината настъпва от изток. Бях уморен до мозъка на

костите и се бях унесъл, докато вървяхме, след като спряхме да хапнем по обяд.

— Просто ме наричай Квоте, Крин. Благодаря, че ме раздруса за лакътя. Бях се отнесъл

нанякъде.

Крин събра дърва и запали огън. Разседлах конете, след това ги нахраних и изтрих.

Отделих и няколко минути, за да разпъна палатката. Обикновено не бих си правил труда да

се занимавам с нещо такова, но върху конете имаше достатъчно място за нея, а и

предположих, че момичетата не са свикнали да спят на открито.

След като приключих с палатката, осъзнах, че съм взел само едно допълнително одеяло

от принадлежностите на трупата. Доколкото имах представа от тези неща, нощта щеше да е

студена.

— Вечерята е готова — чух Крин да вика.

Хвърлих в палатката своето одеяло заедно с резервното и се отправих към мястото,

където тя готвеше. Беше свършила добра работа с наличните продукти. Имаше картофена

супа с бекон и препечен хляб. В жарта се печеше и зелена тиква.

Безпокоях се за Ели. Цял ден се държеше по един и същ начин — вървеше апатично,

изобщо не говореше, нито реагираше на онова, което Крин или аз и казвахме. Очите и

проследяваха ставащото

около нея, но в тях нямаше мисъл. Двамата с Крин бяхме открили

по трудния начин, че ако не я наблюдавахме, тя спираше да върви или се отклоняваше от

пътя, ако нещо привлечеше вниманието и.

Когато седнах, Крин ми подаде пълна паница и лъжица.

— Ухае приятно — похвалих я аз.

Тя се усмихна с половин уста и сипа и на себе си във втора паница. Започна да сипва и в

трета купа, но после се поколеба, когато осъзна, че Ели не може да се храни сама.

— Искаш ли малко супа, Ели? — попитах аз с нормален глас. — Ухае хубаво.

Тя седна безучастно край огъня, без да поглежда към каквото и да е.

— Искаш ли да опиташ от моята? — попитах аз, сякаш това беше най-естественото нещо

на света.

Приближих се до нея и духнах върху лъжицата, за да изстине.

— Ето, опитай.

Ели механично изяде храната, като леко обърна глава към мен по посока на лъжицата.

Блясъкът на танцуващите пламъци се отразяваше в очите и. Те бяха като прозорците на

празна къща.

Духнах следващата лъжица и я подадох на русото момиче. Тя отвори уста едва когато

лъжицата докосна устните и. Помръднах глава, опитвайки се да погледна отвъд танцуващата

светлина на огъня, отразена в очите и, като отчаяно се надявах да видя нещо зад нея. Каквото

и да е.

— Обзалагам се, че ти казват Ел, нали? — разговорливо попитах аз и погледнах към

Крин. — Съкратено от Ели?

— Всъщност ние не бяхме приятелки. — Крин безпомощно сви рамене. — Тя е просто

Ели Ануотър — дъщерята на кмета.

— Днес наистина доста повървяхме — продължих аз със същия непринуден тон. — Как

са краката ти, Крин?

— Малко ме болят — отвърна тя, като продължи да ме наблюдава със сериозните си

черни очи.

— И моите също. Нямам търпение да си сваля обувките. Твоите крака болят ли те, Ел?

Никакъв отговор. Поднесох и следващата лъжица.

— Освен това беше и доста горещо. Но тази вечер сигурно ще се захлади. Хубаво време за

спане. Няма ли да е чудесно това, Ел?

Отново нямаше отговор. Крин не спираше да ме наблюдава от отсрещната страна на

огъня. Аз самият също хапнах от супата.

— Това е наистина превъзходна супа, Крин — искрено я похвалих аз, после се обърнах

към безучастното момиче. — Добре че Крин е тук да ни сготви, Ел. Всичко, което аз готвя,

има вкус на конски фъшкии.

От другата страна на огъня Крин се опита да се засмее с уста, пълна със супа, и

резултатът беше такъв, какъвто можеше да се очаква. Стори ми се, че видях проблясък в