Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
След това убих Трип. После подгоних Шанди през гората с меч в ръка. Тя крещеше и
плачеше от страх. Когато накрая я хванах, тя се вкопчи в мен, зарови лице в гърдите ми и
зарида.
— Не, не, не — молеше се тя. — Не, не, не.
Събудих се. Лежах по гръб ужасен и не знаех дали сънят ми е свършил и съм се върнал в
действителността. След малко осъзнах истината. Ел беше изпълзяла от палатката и се беше
свила до мен. Лицето и беше притиснато в гърдите
моята.
— Не, не — задавено извика тя. — Не, не, не, не, не.
Ризата ми беше мокра от горещите и сълзи. Ръката ми кървеше там, където тя беше
забила нокти в нея.
Започнах да я утешавам и погалих косата и с ръка. След дълго време тя се успокои и
накрая заспа изтощено, като продължаваше да се притиска силно към гърдите ми.
Лежах, без да помръдвам, защото не исках движението ми да я събуди. Зъбите ми бяха
здраво стиснати. Помислих си за Алег, Ото и всички останали. Спомних си кръвта, виковете
и мириса на горяща кожа. Спомних си за всичко това и изпитах желание да им сторя и по-
лоши неща.
Никога повече не сънувах кошмари. Понякога се сещам за Алег и се усмихвам.
* * *
Стигнахме до Левиншир на следващия ден. Ел беше дошла на себе си, но оставаше
мълчалива и затворена в себе си. Въпреки това сега нещата се развиваха по-бързо, особено
след като момичетата решиха, че са се възстановили достатъчно, за да се редуват да яздят
Сива опашка.
Изминахме десет километра, преди да спрем по обяд. Крин и Ел ставаха все по-
развълнувани, защото започваха да разпознават някои части от околността — формата на
хълмовете в далечината, изкривено дърво край пътя.
Но когато наближихме Левиншир, те се умълчаха.
— Зад онзи хълм е — рече Крин и слезе от пъстрата кобила. — Оттук нататък ти ще
яздиш, Ел.
Русото момиче премести поглед от нея към мен и след това сведе очи. Тя поклати глава.
— Вие двете добре ли сте? — погледнах ги аз.
— Баща ми ще ме убие. — Гласът на Крин беше едва доловим шепот, а на лицето и беше
изписан истински страх.
— Тази нощ баща ти ще е един от най-щастливите хора в света — възразих аз и след това
реших, че е по-добре да съм искрен. — Може и да е ядосан. Но това ще е само защото през
последните осем дни е бил уплашен до смърт.
Крин, изглежда, малко се поуспокои, но Ел избухна в плач. Крин я прегърна и започна
нежно да я успокоява.
— Никой няма да се ожени за мен — хлипаше Ел. — Щях да се омъжвам за Джейсън
Уотърсън и да му помагам в магазина. Сега той няма да се ожени за мен. Никой няма да се
ожени за
Вдигнах поглед към Крин и видях, че в нейните влажни очи се отразяваше същият страх.
Но в очите на Крин имаше и гняв, докато в тези на Ел нямаше нищо друго освен отчаяние.
— Всеки мъж, който мисли по този начин, е глупак — заявих аз, като вложих в гласа си
цялата увереност, на която бях способен. — А вие двете сте твърде умни и красиви, за да се
омъжвате за глупаци.
Изглежда, че това донякъде успокои Ел и очите и се насочиха към мен, сякаш търсеше
нещо, в което да повярва.
— Това е самата истина — уверих ги аз. — И нищо от онова, което се е случило, не е
било по ваша вина. Гледайте да не забравяте това през следващите няколко дни.
— Мразя ги! — изсъска Ел, изненадвайки ме с внезапната си ярост. — Мразя мъжете!
Кокалчетата на ръцете и, които стискаха поводите на Сива опашка, побеляха. Лицето и
се изкриви в маска на ярост. Крин прегърна Ел, но когато ме погледна, видях същите
чувства, отразени мълчаливо и в нейните тъмни очи.
— Имате право да ги мразите — признах аз, изпитвайки повече гняв и безпомощност,
отколкото някога бях чувствал в живота си. — Но и аз съм мъж. Не всички сме такива.
Постояхме там — на не повече от километър от града — още известно време. Пийнахме
вода и хапнахме малко, за да успокоим нервите си. А след това ги отведох по домовете им.
135.
Завръщане у дома
Левиншир не беше голям град. В него живееха двеста души, може би триста, ако се броят
и околните ферми. Когато влязохме в селището, беше време за обяд и черният път, който го
разделяше на две, беше празен и тих. Ел ми каза, че нейната къща се намира в другия край на
града. Надявах се момичетата да стигнат до там, без да ги видят. Те бяха уморени и
объркани. Последното нещо, от което се нуждаеха, бе да се изправят пред тълпа от съседи,
които клюкарстват за тях.
Но не беше писано да стане така. Бяхме стигнали до средата на града, когато мярнах
движение зад един прозорец. Един женски глас извика „Ел!“ и десет секунди по-късно от
всички врати наоколо започнаха да излизат хора.
Жените бяха най-бързи и след по-малко от минута десетина от тях бяха образували
защитен кордон около двете момичета, като не спираха да говорят, да плачат и да се
прегръщат една друга. Изглежда, че Ел и Крин нямаха против това. Може би така беше по-
добре. Сърдечното посрещане можеше да помогне много за бързото им изцеление.