Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2
Шрифт:
Мъжете стояха по-назад, защото знаеха, че в подобни ситуации от тях няма особена
полза. Повечето наблюдаваха от вратите или верандите. Седем-осем излязоха на улицата,
като се движеха бавно и преценяваха положението. Това бяха предпазливи хора — фермери
и приятели на фермери. Те знаеха имената на всички на двайсет километра околовръст. В
градче като Левиншир нямаше непознати освен мен самия.
Нито един от тези мъже не беше близък роднина на момичетата.
нямаше да се приближат до тях в продължение на поне още един час. Така щяха да позволят
на жените и сестрите си да се погрижат за нещата. Тъй като нямаше с какво да се занимават,
вниманието им за кратко се спря върху конете и след това се насочи към мен.
Махнах на едно десетинагодишно момче.
— Отиди да кажеш на кмета, че дъщеря му се е върнала. Тичай!
Момчето се затича, а босите му крака вдигнаха облак от прах по пътя.
Мъжете бавно тръгнаха към мен. Естествената им подозрителност беше станала
десетократно по-голяма заради скорошните събития. Едно около дванайсетгодишно момче
не беше толкова предпазливо, колкото останалите, и се приближи до мен, като оглеждаше
меча и наметалото ми.
— Как се казваш? — попитах го аз.
— Пит.
— Можеш ли да яздиш кон, Пит?
— Че как. — Той изглеждаше засегнат.
— Знаеш ли къде е фермата на Уокър?
— На около три-четири километра от пътя за мелницата.
Отстъпих встрани и му подадох поводите на петнистата кобила.
— Отиди и им кажи, че дъщеря им се е прибрала у дома. След това им дай коня, за да
дойдат в града.
Беше яхнал животното още преди да успея да предложа да му помогна да се качи.
Подържах юздата още малко, докато скъсявах стремената, така че да не се убие по пътя към
фермата.
— Ако стигнеш дотам и се върнеш, без да си счупиш главата или крака на моя кон, ще ти
дам едно пени — обещах аз.
— Ще ми дадеш две — отвърна той.
Засмях се. Той обърна коня и миг по-късно беше изчезнал.
Междувременно мъжете се бяха приближили и сега ме наобиколиха в кръг.
Един висок, оплешивяващ и навъсен мъж с прошарена брада явно се беше самоопределил
за водач.
— И така, кой си ти? — попита той, а тонът му говореше повече, отколкото думите.
„Кой, по дяволите, си ти?“
— Квоте — любезно отвърнах аз. — А ти?
— Не знам дали това ти влиза в работата — изръмжа той. — Какво правиш тук?
„Какво, по дяволите, правиш тук с нашите две момичета?“
— В името на божията майка, Сет! — каза му един по-възрастен мъж. — Нямаш ум
колкото и едно
— Не ми давай акъл, Бенджамин — наежи се в отговор навъсеният. — Имаме пълно
право да знаем кой е той. — Той се обърна към мен и застана няколко крачки по-напред от
всички останали. — Да не си някой от копелдаците от трупата, дето мина оттук?
— Не — поклатих глава аз и се опитах да изглеждам безобиден.
— Мисля, че си от тях. Мисля, че приличаш на някой от Рух. Имаш техните очи.
Мъжете около него проточиха вратове, за да видят по-добре лицето ми.
— За Бога, Сет — намеси се отново възрастният мъж. — Никой от тях не беше с червена
коса. Такава коса лесно се запомня. Той не е един от тях.
— Защо бих ги върнал обратно, ако съм един от хората, които са ги отвлекли? —
изтъкнах аз.
Изражението на навъсения стана по-мрачно и той продължи бавно да се приближава към
мен.
— На умен ли ми се правиш, момче? Може би си мислиш, че всички ние тук сме
глупави? Мислиш, че ако ги върнеш, ще получиш награда или че може би няма да изпратим
някой след вас? — Той вече беше почти на ръка разстояние от мен и на лицето му беше
изписан гняв.
Огледах се и видях същия гняв в очите на всички мъже около мен. Това беше от онзи
гняв, който бавно се разгаря и сърцата на добри мъже, които търсят справедливост, и когато
разберат, че няма да я получат, решават, че отмъщението е най-доброто, на което могат да
разчитат.
Опитах се да измисля начин как да успокоя положението, но преди да сторя каквото и да
било, чух зад гърба си острия глас на Крин.
— Сет, стой настрана от него!
Сет спря, вдигнал ръце към мен.
— Виж сега…
Крин вече пристъпваше към него. Кръгът от жени я пропусна, но остана близо до нея.
— Той ни спаси, Сет — яростно изкрещя тя. — Ти глупав лайнар, той ни спаси. Къде, по
дяволите, бяхте всички вие? Защо не дойдохте да ни помогнете?
Мъжът се отдръпна от мен и на лицето му се изписа смесица от гняв и срам.
— Направихме го — извика в отговор той. — След като открихме какво се е случило,
тръгнахме след тях. Когато простреляха коня на Били под него, той смаза крака му. Джим
беше намушкан в ръката, а старият Къпър все още не е дошъл в съзнание след удара, който
му нанесоха. Почти ни избиха.
Погледнах отново и разчетох гнева по лицата на мъжете. Видях истинската причина за
него. Безпомощността, която бяха почувствали, неспособни да защитят града си от набезите