Приключенията на Незнайко
Шрифт:
— Не бой се, никакво претоварване няма да стане.
— Не, братчета, летете без мене. Аз тук ще ви почакам. Защо да ви стеснявам?
— Никого няма да стесниш — отговори Знайко. — Сядай. Щом сме решили да летим всички, трябва наистина всички да полетим.
Сиропов неохотно се качи в коша, но тутакси стана нещо непредвидено: кошът заедно с балона изведнъж се спусна на земята.
— Ех, че хвръкнаха! — засмя се Малчо от оградата.
— А ти какво се хилиш? — скара му се Бърборко. — Тук има несполука, а той, се смее!
— Никаква несполука няма — обади се Лупов. — Просто
— Значи няма да хвръкнат — попита Бърборко.
— Ще трябва да оставят някого, тогава ще хвръкнат — рече Лупов.
— Сигурно ще оставят Незнайко — допълни Мушица.
Сиропов, който се страхуваше да лети с балона, се зарадва и каза:
— Аз нали ви разправях, че ще стане претоварване! По-добре да сляза.
Той метна вече крак, за да слезе, но в този момент? Знайко взе една торбичка с пясък и я изхвърли от коша. Балонът изведнъж олекна и отново се издигна. Чак сега стана ясно защо Знайко заповяда да сложат в коша торбичките с пясъка. Всички заръкопляскаха, а Знайко вдигна ръка и се обърна с реч към дребосъчетата.
— Довиждане, братчета! — извика той. — Ние отлитаме в далечни страни. След една седмица ще се завърнем. Довиждане!
— Довиждане! Довиждане! На добър час! — завикаха дребосъчетата и замахаха с ръце и шапки.
Знайко извади от джоба си ножче и преряза връвта, с която бе вързан кошът за дървото. Балонът се издигна плавно, закачи се на един клон, но веднага се откачи и бързо полетя нагоре.
— Ура! — завикаха дребосъчетата. — Да живеят Знайко и неговите другари! Ура!
Всички заръкопляскаха и заподхвърляха нагоре шапки. Момиченцата се прегръщаха от радост. Мушица и Чипоноска дори се разцелуваха, а Лайка заплака.
В това време балонът се издигаше все по-високо и по-високо. Вятърът го отнасяше настрана. Скоро той се превърна в малко петънце, което едва се различаваше на синьото небе. Лупов се покатери на покрива на една къща и почна да гледа това петънце с тръбата си. До него, на самия край на покрива, се бе изправил поетът Цветец. Скръстил ръце на гърди, той гледаше общото ликуване и като че ли мислеше нещо. Неочаквано разтвори широко ръце и завика с всичка сила:
— Стихове! Слушайте стихове!
Наоколо изведнъж утихнаха. Всички вдигнаха глави нагоре и загледаха Цветец.
— Стихове! — зашептяха дребосъчетата — Сега ще има стихове!
Цветец почака малко, за да се въдвори пълна
— Стихове!
И почна да декламира стихове, които току-що бе съчинил:
Кълбо, надуто с топла пара, по въздуха свободно кара нас — дребосъците. Макар не птички, без криле, летим самички. Успех е туй не на шега, да викнем всички тук „ура“!Че като се вдигна един шум! Всички отново заръкопляскаха. Момченцата смъкнаха Цветец от покрива и го понесоха на ръце към къщи, а момиченцата късаха цветни листенца и го обсипваха с тях. В този ден Цветец се прослави така, като че ли сам той бе измислил балон и бе полетял с него в небесата. Всички научиха наизуст стиховете му и ги тананикаха по улиците.
Дълго още този ден ту тук, ту там се чуваше:
Успех е туй не на шега, да викнем всички тук „ура“!Девета глава
Над облаците
Нашите смели пътешественици не почувствуваха дори как балонът се издигна във въздуха — толкова плавно се откъсна от земята. Едва след минута те надникнаха от коша и видяха долу тълпата приятели, които им махаха с ръце за сбогом и хвърляха нагоре шапките си. Оттам долитаха викове „ура“!
— Довиждане! — отговориха им Знайко и неговите другари.
Те също започнаха да махат с шапки. Загубанко протегна ръка към главата си, да си снеме шапката, и чак тогава откри, че е без шапка.
— Чакайте, братчета! — извика той. — Спрете балона! Аз съм си забравил шапката в къщи.
— Ти вечно забравяш нещо! — измърмори Мърморко.
— Сега вече не можем да спрем балона — каза Знайко. — Той ще лети, докато изстине въздухът в него, и чак тогава ще се спусне долу.
— Значи аз без шапка ще трябва да летя? — обидено попита Загубанко.
— Нали си намери шапката под кревата — каза Шишко.
— За намиране, намерих я, но ми беше горещо с нея и я сложих на масата, а след това в последния момент забравих да си я туря.
— Ти винаги забравяш нещо в последния момент — каза Мърморко.
— Гледайте, братчета — развика се изведнъж Незнайко, — нашата къща остана долу!
Всички се изсмяха, а Мърморко каза:
— А ти сигурно си мислил, че и къщата ще хвръкне с нас?
— Нищо подобно не съм мислил! — обиди се Незнайко. — Просто видях, че нашата къща стои и го казах. По-рано живеехме все в къщи, а сега на балон летим.