Приключенията на Незнайко
Шрифт:
— Летим ние — измърмори Мърморко, — но кой знае докъде ще долетим!
— Ти, Мърморко, все мърмориш — отвърна Незнайко. — Дори в балона не оставяш човека на мира.
— Върви си, ако не ти харесва.
— Къде ще вървя оттук?
— Хайде, стига! — скара се Знайко на спорещите. — Какви са тези препирни на балона?
Балонът се издигна още по-високо и целият Град на цветята се виждаше като на длан. Къщите изглеждаха съвсем мънички, а дребосъчетата не можеха да се видят. Вятърът
Знайко извади от джоба си компас и се залови да определя посоката, в която летеше балонът.
Компасът е малка металическа кутийка с магнитна стрелка. Магнитната стрелка винаги показва север. Ако се наблюдава стрелката на компаса, винаги може да се намери обратният път. Точно затова и Знайко бе взел със себе си компас.
— Вятърът ни носи право на север — съобщи той. — Значи на връщане трябва да летим на юг.
Балонът се издигна вече съвсем високо и летеше над полето. Градът изчезна в далечината. Долу като тясна лента лъкатушеше ручеят, който дребосъчетата наричаха Краставична река. Дърветата, които се мяркаха сред полето, изглеждаха като малки пухкави храстчета.
Изведнъж Шишко забеляза долу едно малко, тъмно петънце. То бързо се движеше по земята, сякаш тичаше след балона.
— Гледайте, братчета, някой бяга след нас! — извика Шишко.
Всички се загледаха в петънцето.
— Гледайте, прескочи ручея! — извика Загубанко.
— Какво ли може да е това? — попита Бързанко. — Вижте, прескача дърветата!
Балонът полетя над гората. Петънцето се движеше по върховете на дърветата. Доктор Хапчев сложи очилата на носа си, но пак не можа да разбере какво е това.
— Зная! — викна изведнъж Незнайко. Пръв разбрах! Това е нашият Рунтавко. Ние забравихме да вземем Рунтавко и сега той тича след нас.
— Глупости! — обади се Патронко. — Рунтавко е тук. Ей го где лежи под моята пейка.
— Какво ли е тогава? Може би ти ще отгатнеш, Знайко? — попита Дано.
Знайко скри компаса и погледна надолу.
— Че това е сянката ни! — засмя се той.
— Как тъй — сянката ни? — учудиха се всички.
— Много просто. Сянката на балона. Ние летим по въздуха, а сянката бяга по земята.
Дребосъчетата дълго следиха с очи сянката, а тя ставаше все по-малка и по-малка. Най-после изчезна съвсем.
— Къде ли се загуби сянката? — почнаха
— Много високо се издигнахме — обясни Знайко. — Сега сянката не може да се забележи вече.
— Безобразие! — мърмореше под носа си Мърморко. — Седиш и дори собствената си сянка не виждаш.
— Пак се размърмори — рече Незнайко. — Никъде няма спокойствие от тебе!
— „Спокойствие и само спокойствие!“ — заяде се Мърморко. — Какво ти спокойствие на балон? Ако искаш спокойствие, стой си в къщи.
— Ти си стой.
— На мен не ми трябва спокойствие.
— Пак спорите! — прекъсна ги Знайко. — Ще трябва да ви снемем на земята.
Мърморко и Незнайко се уплашиха и млъкнаха.
В това време балонът попадна сред някакъв дим или мъгла. Земята изчезна долу. Като че бяла завеса се спусна наоколо.
— Какво е това? — развикаха се всички. — Откъде е този дим?
— Това не е дим — каза Знайко. — Това е облак. Издигнали сме се до облаците и летим сега в облак.
— Е, измисляш си — отвърна Незнайко. — Облакът е нещо като желе, а това е някаква мъгла.
— А ти от какво мислиш, че е направен облакът? — попита Знайко. — Облакът наистина е направен от мъгла. Само отдалече изглежда плътен.
Незнайко не му повярва и рече:
— Не го слушайте, братчета. Той измисля всичко това за да се покаже колко много знае, а всъщност нищо не знае. Още не съм му повярвал, че облакът е мъгла. Облакът е желе. Да не би да не съм ял желе!
Скоро балонът се издигна още по-нагоре, излезе от облаците и полетя над тях. Незнайко надникна от коша и видя долу облаците. Те се простираха навсякъде и съвсем закриваха земята.
— Майчице! — извика Незнайко. — Небето е отдолу! Ние летим с краката нагоре.
— Защо с краката нагоре? — учудиха се всички.
— Я погледнете: под краката ни е небето — значи ние сме с краката нагоре.
— Ние летим над облаците — обясни Знайко. — Издигнали сме се по-високо от облаците, затова сега те са не над нас, а под нас.
Ала Незнайко и на това не повярва. Той седеше на мястото си и здраво стискаше с ръце шапката на главата си. Мислеше, че шапката му може да падне, щом той седи с краката нагоре.
Вятърът носеше бързо балона над облаците, но скоро всички забелязаха, че балонът започна да слиза.
— Защо се спускаме надолу? — обезпокоиха се момченцата.
— Въздухът в балона е почнал да изстива — обясни Знайко.
— Значи сега ще се спуснем на земята? — попита Бързанко.