Приключенията на Незнайко

Носов Николай Николаевич

— Ами защо взехме със себе си торбичките с пясък? — каза Знайко. — Трябва да изхвърлим от коша торбичките и пак ще полетим нагоре.

Дано бързо грабна една торбичка с пясък и я хвърли долу.

— Какво правиш? — извика Знайко. — Бива ли да се хвърля пълна торбичка? Нали може да удариш някого по главата?

— Дано не ударя никого! — каза Дано.

— „Дано не ударя никого!“ —

подигра му се Знайко. — Торбичката трябва да се развърже и пясъкът да се изсипе.

— Може, ей сега ще го изсипя — каза Може.

Той развърза една друга торбичка и изсипа пясъка направо в коша.

— Един от друг по-умни! — поклати глава Знайко. — Какъв смисъл има пясъкът да си остава в коша? От това балонът няма да стане по-лек.

— Може да го изсипя и навън — отговори Може, почна да гребе с шепи пясъка и да го изхвърля.

— Внимавай! — извика Загубанко. — Ще ми напрашиш очите.

— Може да не ги напраша — каза Може и в същия миг му напълни очите с пясък.

Всички взеха да се карат на Може, а Дано взе едно ножче и проби голяма дупка в дъното на коша, за да изсипват през нея пясъка. Знайко го видя и извика:

— Стой! Какво правиш? Заради тебе кошът ще се разплете и всички ще изпопадаме от него.

— Дано не се развали — отговори Дано.

— Вие двамата само това знаете — „дано“ и „може“! — каза Знайко й взе ножчето от Дано.

Пясъкът изтече през дупката на коша, балонът олекна и отново полетя във висините. Момченцата надничаха от коша доволни. Всички се радваха, че балонът отново се издига нагоре. Само Мърморко, който бе вечно недоволен от нещо, продължи да мърмори:

— На какво прилича това: ту нагоре, ту надолу. Така ли летят балоните?

Като не знаеше какво още да каже, той погледна Шишко, който мълчаливо хрупаше бучка захар.

— А ти какво си се разхрупал?

— Имам захарчета в джоба си, вадя ги и хрупам.

— Намерил време да яде захар! Като слезем долу, тогава яж!

— Защо да нося излишна тежест? — възрази Шишко. — Ще изям захарта, балонът ще олекне и ще се издигне още по-високо.

— Е, яж тогава! Да видим какво ще излезе от това — отвърна Мърморко.

Десета глава

Катастрофата

Някои си въобразяват, че колкото се издигаш по-нагоре във въздуха, толкова по-топло става. Това не е истина. Колкото е по-високо, толкова е по-студено. Защо е така? Защото слънцето слабо нагрява въздуха с лъчите си, тъй като въздухът е много прозрачен. Долу въздухът е винаги по-топъл. Лъчите на слънцето нагряват земята, а въздухът се нагрява от земята също като от гореща печка. Нагрятият въздух е по-лек от студения и затова се издига нагоре. Колкото по-високо се издига, толкова повече изстива. Ето защо на голяма височина е винаги студено.

Точно в това се убедиха и дребосъчетата, когато се издигнаха

много високо със своя балон. Стана им толкова студено, че носовете и бузите им се зачервиха. Всички тропаха с крака и търкаха ръце, за да се стоплят поне малко. Най-много мръзнеше Загубанко, който бе забравил в къщи шапката си. От страшния студ под носа му израсна голяма шушулка. Той трепереше като трепетликов лист и през цялото време тракаше със зъби.

— Стига си тракал зъби! — мърмореше Мърморко. — И без това е студено, а той на всичко отгоре и със зъби трака.

— Не съм крив аз, че е студено — каза Загубанко.

Мърморко стана от мястото си и измърмори:

— Не мога да търпя, когато някой трака със зъби на ухото ми! От това и аз се разтрепервам.

Той седна до Палитро, но и зъбите на Палитро тракаха. Мърморко го погледна подозрително:

— Какво правиш? Сигурно напук ми тракаш със зъби?

— Съвсем не напук, а защото е студено.

Мърморко стана и седна на друго място. Така се мести той на няколко пъти и само пречеше на другите.

От студа балонът се покри със скреж и блестеше над главите на момченцата, сякаш бе направен от чисто сребро. Постепенно въздухът в балона се изстуди и той почна да слиза надолу. След няколко минути вече летеше стремително. Запасът от пясъчни торбички бе вече свършен и нищо не можеше да спре падането.

— Ка-ка-катастрофа! — извика Сиропов.

— Загиваме! — изпищя Незнайко и се скри под скамейката.

— Излизай! — извика му Знайко.

— Защо? — попита отдолу Незнайко.

— Ще скачаме с парашути.

— Мене и тука ми е добре — отговори Незнайко.

Без да мисли много, Знайко го сграби за яката и го измъкна изпод скамейката.

— Нямаш право! — викаше Незнайко. — Ще се оплача!

— Не крещи — отвърна спокойно Знайко. — Без паника. Ето виж как аз ще скоча с парашута и скачай след мене.

Незнайко се успокои малко. Знайко се приближи до края на коша.

— Внимание, братчета! — извика той. — Скачайте след мене всички поред. Който не скочи, балонът ще го отнесе нагоре. Хайде пригответе парашутите… Почвам!

Знайко скочи пръв и полетя надолу. След него скочи Бързанко, но в този момент се случи нещо непредвидено. Вместо първом да скочи, а после да разтвори парашута, Бързанко в бързината си най-напред разтвори парашута, а после скочи. При скачането парашутът се закачи за края на коша. Бързанко заплете единия си крак в шнуровете и увисна надолу с главата. Той почна да рита и да се извива също като червей, набоден на въдица. Въпреки всички старания парашутът не се откачваше.

— Братчета! — извика доктор Хапчев. — Ако парашутът се откачи, Бързанко ще си разбие главата в земята.