Тайната на Ескалибур

Макдермът Анди

— Насам е — каза той, като потупа с пръст по плочите. — Тук се съхраняват реликвите. — Той се изправи и поглади замислено брадата си. — Ще ни трябват инструменти, за да го отворим. Ще отида да ги донеса, ще донеса и фенери. Изчакайте тук. Макар че, г-н Мичъл, сега е подходящият момент да извадите дарението си!

— Лесно мина — отбеляза Чейс, след като имамът излезе.

— Поне знаем, че руснаците не са успели да ни изпреварят тук — каза Нина. — Колко пари смяташ, че ще поиска?

— Стига да не

е безумно алчен, смятам, че разполагам с достатъчно средства — отвърна Мичъл.

Карима въобще не беше щастлива.

— Не мога да повярвам, че един имам така открито си проси подкуп! Нищо чудно, че искат да го сменят, при това негово поведение. — Тя присви тъмните си очи. — Аллах ще го съди.

Мичъл сви рамене, обърна се и тръгна към камилите.

— Важното е, че се съгласи да ни помогне.

Няколко минути по-късно се върна с една куриерска чанта. Скоро след това се появи и ал-Сабан, който носеше ръждясал лост, един голям фенер и едно джобно фенерче.

— Ето — каза имамът, като посочи към една пукнатина в пода. — Един от вас да я отвори.

Всички погледнаха към Чейс.

— О, такава ли била работата? — оплака се той, като хвана лоста. — Еди хамалина.

— Според мен по ти подхожда Еди Силния — увери го Нина, като го потупа по ръката. Чейс пъхна единия край на лоста в пукнатината и рязко натисна. Каменната плоча се надигна със скърцане достатъчно, за да може Мичъл да си пъхне ръцете и да я повдигне. Двамата мъже бързо я пренесоха встрани.

Ал-Сабан насочи фенерчето в дупката, като освети тясно помещение под пода.

— Тук пазя някои от съкровищата на джамията — каза той. — Може да не са кой знае колко, но трийсетте години, които прекарах тук, ме научиха, че винаги ще се появи някой, който да иска да ги открадне. Доктор Уайлд, слезте долу с мен. Останалите изчакайте тук.

Чейс с явна неохота позволи на Нина да слезе без него и остана изправен до ръба на дупката, докато първо ал-Сабан, а след това и Нина слязоха в избата.

— Пази се и внимавай — каза й той.

— Всичко ще бъде наред — каза Нина. — До после. — Тя запали фенера и се шмугна в малкото подземие.

Всъщност то се оказа доста по-просторно, отколкото бе очаквала, и представляваше тесен коридор с камери от двете му страни. Таванът достигаше пет фута височина, а сводовете над входовете към всяка камера бяха още по-ниски. Ал-Сабан се прегърби и тръгна пред нея и вдигна прахоляк, докато шареше напред-назад с фенерчето.

— Насам.

Тя го последва в една камера в дъното на помещението. Тя беше задръстена с картонени кутии, а на едната й стена бяха облегнати стари греди. Ал-Сабан внимателно ги премести встрани и зад тях се показа една кутия, метално сандъче, чиито надпис подсказа на Нина, че някога е било използвано за съхранение на муниции. Той обра

паяжините по него и го отвори.

— Това е острието, което Мохамед Явар използвал, за да убие водача на неверниците — каза той, като протегна ръка към кутията. Каквито и да бяха останалите съкровища на джамията, те очевидно бяха скрити някъде другаде в мазето, защото освен металното парче, което имамът внимателно извади, в сандъчето нямаше нищо друго.

Нина поднесе фенера напред. Това очевидно беше парче от меч, дълго почти три фута, но нащърбено и счупено в двата края, като липсваха върха и дръжката. Въпреки че беше доста замърсен, металът все още изглеждаше в добро състояние.

Но повърхността му не беше гладка: забелязваха се различни гравюри, подобни на онези, които бе видяла на стъклото в гробницата на Петер. Възможно ли е в тях наистина да се крият следите към мястото, където Руст смяташе, че се намира Екскалибур?

— Мога ли да го подържа? — попита тя.

Ал-Сабан кимна. Нина остави фенера на земята и той й подаде острието. Тя се наведе, за да използва светлината на фенера да разгледа гравюрите и видя почти незабележим надпис на латински: ARTURUS REX.

— Крал Артур… — прошепна тя.

При други обстоятелства това веднага щеше да я убеди, че мечът е фалшив: едва ли Артур щеше да гравира името си върху своя меч. Но в този случай тя всъщност търсеше фалшив надпис, направен от монасите в Гластънбъри, за да убедят своя крал, че е получил истинското оръжие. Благородниците от дванайсети век са били много по-богати и суетни от своите предшественици шестстотин години по-рано и сигурно са очаквали символите на властта да са също толкова показни.

— Украсете ми меча…

— Какво? — попита ал-Сабан.

— Извинете, просто мислех на глас. — Погледът й се отмести към другите фигурки по острието. Повечето изглежда изпълняваха абсолютно декоративна функция, цветни кръгове и спирали, но имаше и един повтарящ се символ: лабиринт, гъсто нагъната линия, затворена в кръг. За разлика от истинския лабиринт, където от центъра излизаше повече от един път. Покрай нея се забелязваха точки, маркиращи определени места. Номерът и мястото на точките варираха при всеки символ, но очевидно се забелязваше някакъв модел.

Нина обърна меча от другата страна и видя още такива маркировки. Тя свърза символа на лабиринта с гръцката митология, легендата за Тезей и Минотавъра, но очевидно имаше връзка и с други култури, като специално тази форма й беше много позната. Беше я виждала някъде, докато проучваше легендата за Артур…

Внезапно раздалите се викове я откъснаха от мислите й и тя се огледа озадачено.

— Рами! — извика ал-Сабан раздразнено. Глъчката се носеше от залата за молитва. — Чакайте тук, сега ще се оправя с него.