Тайната на Ескалибур
Шрифт:
— Тук името на Мохамед Явар се споменава за пръв път.
Нина не владееше много добре арабски.
— Какво пише там?
— Не много — каза Мичъл, като надникна през рамото й.
— Говориш ли арабски?
— Достатъчно, за да се оправя — ухили се той. — Но доктор ал-Джафри е прав — Явар не е бил толкова важен, че да заслужи повече от няколко реда.
— Но в тях може да се съдържа онова, което ни интересува — каза ал-Джафри, като внимателно прокара пръст по потъмнелия от времето лист. — Тук пише: „Самият водач на варварите излезе напред и предизвика Мохамед с блестящия си меч. Но също като пророка, чието име носеше, Мохамед беше смел и праведен,
— Варвари ли? — попита озадачено Мичъл. — Да не сме объркали битката? Звучи така, сякаш говорят за монголите.
Ал-Джафри потисна подигравателния си смях.
— Не, точно тази е — обясни Нина. — Мюсюлманите са приемали кръстоносците по… да речем, по по-различен начин от християните. Те са ги смятали за жестоки нашественици, дошли, за да избият последователите на исляма и да завладеят земите им.
— Plus са change… 13 — тихо промърмори ал-Джафри. Мичъл го прониза с поглед. — Но тук пише още нещо за Явар. „Мохамед се върна в Кафаща и предаде острието на градския имам, за да покаже, че слугите на Аллах винаги ще побеждават.“
13
Plus са change (plus c’est la meme chose) (фр.) — Колкото и да се променят нещата; все си остават същите. — Б.пр.
— Кафаща ли? — попита Нина.
— Това е малък град в южна Сирия. Е, поне се е считал за град по времето на Явар — сега едва ли може да се смята и за село. Ако искате, мога да ви го намеря на картата.
— Няма нужда, благодаря — каза Мичъл и като се изправи. — Това ни трябваше. Трябва да отидем в Кафаща.
— В Сирия — напомни му Нина. — Помниш ли какво ни каза? Че хората там не са големи почитатели на американците…
Два часа по-късно Чейс се срещна с Нина и Мичъл пред американското посолство, придружен от местната си връзка, една Йорданка, на име Карима Фаран. Както можеше да се очаква, тя беше изключително привлекателна, дългата й черна коса се развяваше на вятъра.
Лендроувърът на Карима изглеждаше също толкова древен, колкото и самият Аман. Маскировъчната му боя бе толкова изтъркана, че се виждаше алуминият отдолу. След като поздрави новодошлите и им помогна да натоварят нещата си в багажника, тя върза косата си на кок и уви главата си в тъмен шал, като подаде друг на Нина.
— Това ще ти трябва.
Нина неохотно го взе.
— Аз, ъъъ… Мислех, че хиджабите не са задължителни за жените в Йордания.
— Не са — отвърна Карима и двамата с Чейс се спогледаха развеселено. — Просто не искам косата ми да се пълни с пясък. — Тя махна с ръка към парцаливия брезентен гюрук на лендроувъра. Нина веднага разбра мисълта й и побърза да последва нейния пример.
Поеха на североизток по магистралата, като бързо оставиха града зад гърба си и навлязоха в пустинята, обградени от изсушен пейзаж от пясък и камъни.
— Та, Еди — каза Карима на Чейс, който седеше до нея на предната седалка, — за кога е планирана сватбата?
Чейс се подсмихна.
— Знаеш ли, толкова хора вече ми зададоха този въпрос, че започвам да си мисля дали не трябва най-после да решим какъв да бъде отговорът.
— Омъжена ли си, Карима? — попита
— Не, не съм — отвърна й жената, като хвърли един бърз поглед назад, — но си имам някой. Проблемът е да успея да го накарам да се обвърже.
— Това чувство ми е познато — рече Нина. Чейс изсумтя.
Пътуването им продължаваше вече втори час и Нина го използва, за да продължи прекъснатия курс по артурианска митология, който бе започнала по време на полета. Накрая Карима слезе от магистралата и подкара джипа по поредица от все по-неравни селски пътища. Накрая спряха в едно село, което беше толкова малко, че Нина се усъмни дали групичката полуразрушени колиби изобщо са обозначени на картата. Пустинята се простираше навсякъде около тях. Огненочервеното слънце безмилостно прежуряше на хоризонта.
— По нататък не можем да продължим — каза Карима, като слезе от колата. Останалите я последваха, като започнаха да протягат и разкършват схванатите си тела. — Границата се намира на около осем километра от тук.
Нина се загледа в далечината, но не видя нищо освен скали и единични храсталаци, които се подаваха над пясъка.
— Пеша ли ще вървим?
— Не, не! Но сирийците внимават за превозни средства, които прекосяват границата не през официално обявените пунктове. Затова имаме нужда от друг вид транспорт. — Тя ги поведе край една от сградите.
— Какъв вид транспорт… — започна Нина, но изведнъж се спря, щом зърна отговора на въпроса си. — Олеле.
Пред тях спокойно ги очакваха четири камили.
До тях стоеше един арабин, облечен в прашна роба, който се ухили до уши щом зърна Карима. Те се поздравиха и тя отново се обърна към тях.
— Това е Атаяк, от едно от местните бедуински племена. — Нина забеляза, че освен пистолета и ножа той беше окачил на колана си едно уоки-токи и джипиес. Очевидно бедуините нямаха никакви проблеми с вкарването на модерна технология в традиционния си начин на живот. — Не са останали много номадски племена, но онези, които пресичат непрекъснато границата, са живели тук от хиляди години и не се интересуват от линиите върху картата. В повечето случай сирийците не им обръщат внимание. Което е много полезно, ако ти се наложи да минеш незабелязано през границата. Както Еди знае много добре.
Чейс изглеждаше съвсем невинен.
— Не мога да коментирам военни операции на територията на враждебна държава, в които може да съм или може да не съм участвал… но да, определено знам как да яздя камила.
Мичъл кимна.
— Странна работа, аз също.
— Ехо, здравейте, здрасти — обади се Нина. — Аз не мога.
— Фасулска работа — увери я Чейс. — Също толкова лесно, колкото язденето на кон.
— Но аз и кон не мога да яздя!
Чейс отиде до най-близката коленичила камила и я плесна по челото. Тя го погледна, после поклати замаяно глава и издаде звук, който наподобяваше нещо между изгрухтяване и прозявка.
— Добро момче — каза Чейс, като отстъпи назад и се метна върху широкото подплатено седло, разположено зад единствената гърбица на камилата. Той нави кожените каишки около дланите си и леко подръпна, подвиквайки „Хейя, хейя!“. Камилата отново поклати глава, след което покорно разгъна краката си и се изправи в цял ръст.
Нина беше виждала камили в зоологическите градини, но едва сега осъзна колко големи са всъщност. Изправената камила бе значително по-висока от нея и главата на Чейс се намираше на около единайсет фута над земята.