Тайната на Ескалибур

Макдермът Анди

Чейс й се усмихна.

— Като те познавам, ти ще изровиш онова, което търсим, още преди да успеем да се върнем. Не се тревожете, Бригите. Тя ще бъде добре, обещавам.

Мичъл отвори куфарчето си и подаде снопче листи на Мици.

— Ето с какво разполагаме за замъка и неговия собственик, и какво искаме от вас да разберете, ако успеете.

— Докато се върнете, ще съм научила всичко — отвърна тя самоуверено.

— Страхотно нещо — каза Чейс, като изпразни чашата си и я сложи на масата. — И така, съжалявам, но трябва да тръгваме, времето ни притиска.

— Всъщност

какво точно търсите? — попита Бригите.

— Страхувам се, че в момента не мога да ви кажа — отвърна Мичъл, — но то е от изключително значение за АСН и ООН.

— Много сме ви благодарни за помощта, наистина — добави Нина. — Благодаря. И на двете ви.

Бригите кимна.

— Тогава ви пожелавам лек път. И се надявам да намерите каквото търсите.

— Успех! — пропя Мици.

Чейс се изправи и я целуна по бузата, след което на прави същото и с Бригите.

— Няма проблем, ще се върнем след няколко дни. До тогава. — Той изчака Нина и Мичъл да се ръкуват с двете жени, след което театрално протегна ръка към хоризонта, отвъд езерото.

— И така. Дръж се, Йордания, идваме!

9

Йордания

Колкото Цюрих беше чист, спретнат и най-вече подреден, толкова столицата на Йордания Аман бе жив пример за организиран хаос. Едно от най-старите населени места в света, където всеки нов етап на цивилизацията бе строил — или надстроявал — накрая се беше превърнало във великолепна смесица от древно и модерно; вековни сгради се издигаха на една ръка разстояние от модерните жилищни блокове. Метрополисът се ширеше под жаркото слънце на Арабския полуостров, обагрен в мек оранжев цвят от светлината, пясъка и смога.

Нина би разгледала града с огромно удоволствие, но имаше работа за вършене. Мичъл беше уредил да се срещне с директора на Центъра за документи и ръкописи към Йорданския университет. Бюрократичното наименование само намекваше за истинската му цел: да служи като необятен архив, в който е каталогизирана историята на голяма част от Близкия изток. Тя искаше да се зарови в древните текстове дори повече, отколкото в града, но се насили да се концентрира върху един специфичен период от време.

— Мохамед Явар — произнесе замислено домакинът й. Адийб ал-Джафри беше мъж на средна възраст, с очила с големи рамки и поддържани черни мустаци; въпреки че отдавна се беше завърнал в Йордания, той все още не бе изгубил перфектния си английски, придобит в британски университет. — Да, спомням си това име.

— Така ли? — изненада се Нина. — Да не би и някой друг да е разпитвал за него?

— Да, преди около шест месеца, по телефона. Мисля, че беше някакъв германец. Попита дали имаме в архивите някакви материали за него и ние му казахме, че има, но с това приключи всичко.

— Сигурно е бил Бернд — каза Нина, като се обърна към Чейс и Мичъл. — И никой друг? — Ал-Джафри поклати отрицателно глава.

— Поне не са му разшифровали записките все още — каза Мичъл.

Ал-Джафри ги изгледа с любопитство.

— Те ли?

— Мъжът, който се е свързал

с вас, беше убит — каза Нина. — За да му бъде попречено да каже на АСН как да бъде намерено онова, което е търсел.

— Наистина ли? — Като че ли в гласа му се долавяше повече интерес, отколкото шок, сякаш ставаше въпрос за интересен завой във фабулата на някакъв детективски роман. — А какво е търсел той?

— Съжалявам, но това е поверителна информация — каза Мичъл. — Най-вече заради вашата безопасност, повярвайте ми. Хората, които го убиха, няма да се поколебаят да убият отново.

Любопитството на лицето на ал-Джафри беше заменено от загриженост.

— О, разбирам.

— Затова първо трябва да намерим онова, което е търсел, за да няма повече пострадали хора — каза Нина. — А за да го направим, трябва да научим колкото се може повече за Мохамед Явар.

— Всъщност той не е кой знае колко важна фигура от историческа гледна точка. Сигурни ли сте, че той е нужният човек?

— Само с неговото име разполагаме — призна си тя. — Предполага се, че през 1260 година той е убил един кръстоносец, на име Петер от Коронея — и ние искаме да разберем къде е станало това.

— Петер от Коронея… — промърмори ал-Джафри, сбърчил вежди в усилието да си спомни. — А, да. Той е владеел парче земя, което се е намирало близо до сегашната граница между Йордания и Сирия.

— От коя страна на границата? — попита Чейс.

— Откъм Сирия.

— По дяволите, знаех си!

— Вашите архиви могат ли да ни посочат точното й местоположение? — попита Нина.

— Може би — каза ал-Джафри, — но както вече споменах, Мохамед Явар не е някоя важна фигура и се съмнявам, че ще открием нещо повече от бележки под линия.

— Каквото и да е, ще ни бъде ужасно полезно — увери го тя.

Ал-Джафри кимна.

— В такъв случай, ако дойдете с мен при архивите, ще ви покажа всичко, с което разполагаме.

— Знаеш ли какво — обърна се Чейс към Нина, — докато си четете там, аз ще ида да подсигуря всичко, което ще ни е необходимо.

— Американското посолство ще се погрижи за това — каза Мичъл.

Чейс въобще не се впечатли.

— Значи разполагат с местен водач, който може да ни преведе през границата? — Той се обърна към Нина. — Обади ми се като приключите. Ще дойда да ви взема. — За нейна изненада той я придърпа към себе си и я целуна по-силно, отколкото беше очаквала. — Ще се видим по-късно.

— Чао — каза объркано тя, докато той излизаше. Ал-Джафри ги гледаше изумен, докато Мичъл се усмихна леко. Тя усети как се изчервява и се обърна към уредника. — Добре, ами сега…

— Архивите?

— Ако обичате!

— Пристигнахме — каза ал-Джафри. Той си бе сложил бели памучни ръкавици, за да предпази древните страници. Извади една книга от подземните трезори на Центъра и им посочи един текст на арабски. Въпреки че самата книга беше от петнайсети век, тя описваше събития, случили се два века по-рано, като се позоваваше на други източници от многобройните войни, които са се вихрели в Светите земи през онзи период.