Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

Джей Джей живее сам и има строго установени навици. Навикът е важно нещо. Сходен е с ритуала и близък до жертвоприношението. Той никога не отсъства от работа и никога не пропуска неделната литургия. Себеотдаването и предаността са две от най-важните неща в изключително странния му и затворен личен живот.

„Свети Патрик“ е една от малкото църкви, където все още можеш да чуеш традиционна католическа служба. Той винаги сяда на едно и също място. До централната пътека. Най-отзад. Идеалното място. Така може да влезе последен и да излезе пръв. Да си тръгне, преди другите да се

скупчат около него и да препречат пътя му.

Той сяда в колата си и известно време гледа как неубитите се събират и си приказват, целуват се и се ръкуват, махат си и се усмихват, преди да се разделят и всеки да тръгне по собствения си греховен път.

Лъжци. Мошеници. Измамници. Той вижда истинската им същност.

Джей Джей включва двигателя на форда и потегля, докато преобръща в устата си пасажи от Писанието – като дете, което се опитва да запази завинаги сладкия вкус на бонбона в устата си.

– H'ostiam puram, h'ostiam sanctam, h'ostiam immacul'atam – жертва чиста, жертва свята, жертва неопетнена.

Когато се прибира вкъщи, съседите още мият и чистят. Той не им обръща внимание; влиза и се качва в спалнята. При ножчето за бръснене. Застава гол. Гол пред Бог. Бавно надрасква кръстове върху кожата на гърдите, краката и ръцете си. Стоманата се забива достатъчно дълбоко, за да пусне кръв, но не толкова, че да се наложи да го шият.

Невинаги е бил толкова предпазлив. В първите дни на посвещението си улучи бедрената артерия и за малко не умря. Сега е по-опитен. По-внимателен. Ужасно би било, ако умре, преди да е настъпил часът му. Ако умре, преди да изпълни дълга си. Той застава пред голямото огледало, монтирано на гърба на вратата, и оглежда кървящите си рани.

– Omnis honor et gl'oria – всичката чест и слава.

Повтаря думите шепнешком. Внимателно. Бавно. С големи паузи между тях. Омаян от тази мантра, взема дълъг бял чаршаф от купчината изпрани и го увива плътно около тялото си. Чувството е божествено – свежият плат, уханието на сапуна, кръвта, която бавно се просмуква в ангелската белота.

Джей Джей се свива на голия дървен под и си представя, че умира – че отлита направо на небето.

15

ПОНЕДЕЛНИК

КЪЛВЪР СИТИ, КАЛИФОРНИЯ

Часът е десет сутринта и калифорнийското слънце е ярко като на рисунка в детска книжка – нажежено кълбо от оранжева енергия, изгарящо всеки и всичко под себе си.

Докато карат към филмовата студия, за която е работила Тамара Джейкъбс, Ник смъмря „птиченцето“ Мици:

– Нямам нужда да ме сватосваш. – В гласа му прозвучава повече от неодобрение. – Беше ужасно неловко да се появи просто така там.

– Не, не е било неловко. Ти си идиот. Ейми е свободна и те харесва достатъчно, че да мине през целия град, и то без голяма надежда. Изтегли печеливш билет от лотарията, но предпочете да го изхвърлиш, вместо да прибереш печалбата. Ти си най-глупавият задник, когото познавам.

– Не трябва да ми се месиш така.

– Очевидно. – Мици го поглежда разочаровано. –

Ник, събуди се и приеми истината. Ейми Чан е добра и умна, красива и свободна. Познавам я, откакто дойде да работи при нас. Приятелки сме; тя е прекрасна жена и повярвай ми, няма много като нея.

– Виж, знам, че е добър човек. Но моля те, остави ме да си гледам живота.

Лейтенант Мици Фалън не се предава лесно:

– Когато се сетиш да си гледаш живота, отдавна ще ти е минал срокът на годност. Вече никоя няма да те иска. Трябва ти стимул и това е моята задача. Да те стимулирам.

– Не и извън работата.

Ник за малко не добавя, че тя е последната, която може да го съветва за интимния му живот, но се въздържа. Мици има добри намерения; каквото и да прави или казва, винаги е от сърце.

– Три седмици. – Ник удря с ръка по таблото. – Нямам търпение. Само след три седмици ще съм цивилен.

– Благодаря. – Мици се прави на засегната. – И на мен ще ми липсваш.

Готова е да го подразни още малко, да му обясни какъв неблагодарен кучи син е, но вече са на мястото. Мици вдига черните си очила и показва служебната си значка на охраната пред входа на „Антеронъс филмс“. Бариерата на червени и бели ивици се вдига и те влизат.

Двете ченгета спират на паркинга и излизат под изгарящото слънце, копнеейки за бърза развръзка на случая, който вече заплашва да прерасне в сложно разследване. Към тях се приближава млада жена, помощник-продуцент, и прекъсва разсъжденията им. Прясна от колежа, тя кипи от ентусиазма на човек, току-що започнал първата си работа. Кани ги да се качат в кремав електромобил и ги кара до тухлената офис сграда, заобиколена от безупречно поддържани поляни и живи плетове.

Луксозен асансьор от лъскав месинг и чисти като сълза огледала ги качва до синия плюшен килим на шефския етаж, където, след като минават през двойна, ръчнорезбована врата, най-сетне се добират до изпълнителния директор на компанията.

Брандън Нолан е холивудско величие на около шейсет, наложил се още преди трийсет години като енергичен импресарио и гениален продуцент. Едва метър и седемдесет висок, той е едно от най-големите имена в киноиндустрията. Медиите отделят специално внимание на факта, че никога не излиза с жени, които са на повече от половината от собствените му години и не надвишават ръста му поне с десет сантиметра.

– Госпожо детектив, господине, заповядайте, седнете. С какво мога да ви помогна?

– Господин Нолан, една от сценаристките ви беше намерена мъртва в Манхатън Бийч – казва Мици, като изважда с бинтованите си пръсти копие на снимката, която намериха в дома на жертвата. – Тамара Джейкъбс.

Нолан сяда зад гигантското си бюро, събира ръцете си като къщичка и замислено поглежда снимката.

– Не я познавах лично.

Мици вдига вежди:

– Как така?

– Годишно правим по петнайсет-двайсет филма. Познавам всички режисьори, всички звезди. Обаче сценаристите? Само счетоводителите знаят кои са сценаристите. – Поставя ръката си върху един телефон. – Предложиха ли ви кафе?