Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

Ник ускорява записа още малко, до трийсет и два пъти от нормалната скорост. Изведнъж някакъв проблясък привлича вниманието му. Той поглежда времевия индикатор. Часът е малко след два – по-точно 2:09:15. В кадъра бавно се появява автомобил и сърцето на Ник се разтуптява. Никоя кола няма работа на кея по това време и шофьорът го знае. Фаровете са изгасени – проблясъкът, който забеляза Ник, е от отражението на охранителните лампи върху колата. Той се навежда към монитора и се взира във всеки пиксел на екрана. Колата спира. В тъмното Ник не може да различи нито номера,

нито марката и модела. Автомобилът е джип, но не голям като „Ланд крузър“ или „Рейндж ровър“ – нещо по-малко.

Охранителните лампи са толкова жълти, а камерата – толкова слаба, че е невъзможно да се разбере дали колата е черна, синя или зелена. Шофьорската врата се отваря. От вътре се измъква слаб силует. Ник си спомня височината на парапета и докъде му стигаше. Шофьорът изглежда негов ръст, около метър и осемдесет, не повече. Мъжът отива отзад и отваря багажника. Ник почти забива носа си в монитора. Мъжът на записа се навежда и изважда нещо от автомобила. Качеството не е достатъчно добро, за да се види какво вдига, но то изглежда достатъчно дълго, за да е труп.

Какво друго би могло да бъде?

Ник разсъждава над този въпрос, докато гледа как мъжът отива до ръба на кея и хвърля онова, което носи, в тъмните води на Тихия океан.

22

ВТОРНИК

Мици никога не пристига на работа преди Ник. Това е тяхната уговорка. Тя кара Амбър и Джейд на училище, а той идва рано и преглежда какво ново е пристигнало през нощта. Ако има нещо важно, се обажда. В противен случай тя се появява между девет и девет и половина. За компенсация донася кафе от „Старбъкс“, а във вторник – понички или мъфини. Днес носи мъфини.

– Е, как е нощната ми птица? – пита, като поклаща хартиеното пликче с бинтованата си ръка. – Свърши ли нещо, за да заслужиш лакомството, което ти нося? Можеш да избираш между захаросан джинджифил и диетични боровинки за компания на горещото кафе.

Ник дори не я поглежда.

– Това, което съм ти подготвил, заслужава много повече от всичко, което носиш в тази торбичка. – Посочва разпечатката от записани часове и бележки от снощното гледане на записи. – Имаме следа.

– Сериозно? – Тя оставя пликчето на бюрото му и закачва сакото и чантата си на облегалката на стола. – Да не би да ти се усмихна късметът?

Той я поглежда:

– Късметът няма нищо общо. Изгледах всеки проклет кадър от записа. – Посочва застиналия образ на монитора. – Това е от малко преди два и десет. Отблясъкът е от приближаваща се кола. Гледай какво се случва сега.

Мици се втренчва в екрана като хипнотизирана от тъмния силует, който слиза от автомобила, отива отзад, изважда нещо тежко и го премята през парапета.

– Да! – тя възбудено удря по бюрото. – Пусни го пак.

– Ето.

Той пуска записа отново и сваля капачето на чашата си с кафе. Мици гледа записа за втори път.

– Някакви други кадри? Някаква представа каква е колата?

– Лексус хибрид. Четири по четири. Няколко други камери са го засекли да отива

на изток към кея.

– Регистрационен номер?

– Не бъди алчна. Това са нощни кадри. Бъди доволна, че съм намерил и това.

– Жените винаги искат още – особено на моята възраст.

– С четири плюс една врати, без шибидах. Моделът е RX-450h в бяла перла.

Мици се намръщва:

– В какво?

– Цвят бяла перла. Проверих в уебсайта на производителите. Колата е в онова перлено-кремаво бяло, което трудно се различава на светлината от луминесцентните лампи. На някои от другите записи обаче се вижда ясно.

– Колко лексуса има в Ел Ей?

Ник се намръщва:

– Говорим за най-търсения луксозен хибрид в този клас. В Америка годишно се продават около сто хиляди бройки.

Тя вдига очи към тавана и възкликва:

– О, Боже, защо ни причиняваш това? Ние сме добри хора, опитваме се само да служим на ближния.

– Имай малко вяра на Стареца. Това е последният модел хибрид. От тях има много по-малко.

– Колко по-малко?

– Миналата година „Лексус“ са продали десет хиляди в страната. Оборотът спаднал драстично след земетресението и цунамитата в Азия, и разбира се, след рецесията у нас.

– О, какво облекчение – саркастично измърморва тя.

– В Ел Ей има само две хиляди, а с тази спецификация – няколкостотин. – Ник поглежда часовника си. – Помолих да ни пратят малко подкрепления.

– Чакай да позная... Сандра и Денис от „Грабежи“.

Той се усмихва:

– Проявиха желание.

– Не се съмнявам.

– Виж, с тяхна помощ до обяд ще сме проверили всички сервизи, фирми за коли под наем и застрахователи и ще сме по петите му.

На Мици хрумва друга вероятност:

– Сигурен ли си, че не е колата на жертвата? Вторият автомобил на Тамара?

– Вече проверих. Не е.

Тя отваря пликчето и му подава джинджифиловия мъфин.

– Много си задобрял. Ето, почерпи се. Заслужаваш. – Премества се на своето бюро с кафето и боровинковия мъфин. – Само да изям това нискокалорично подобие на сладкиш и тръгвам за студиото да говоря с архивиста. Ще дойдеш ли, или трябва да си тук?

– Ти върви – отговаря Ник, докато се взира в данните на монитора. – Искам да довърша следата с лексуса. По-късно ще дойда при теб. Става ли?

– Добре. Проследи този хибрид, преди да докладваме на капитана следобед, и може би ще можеш да поканиш Сандра и Денис на питие.

Той се усмихва:

– Ще се скараме, ако не престанеш.

Мици вдига ръце сякаш се предава и отваря торбичката с мъфина.

– Добре, добре, само предлагах.

23

„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, КЪЛВЪР СИТИ

Трийсетместната прожекционна зала на ръководството е най-луксозният киносалон, който Мици Фалън е виждала. Помещението е потопено в полумрак, с такава температура, че да ти е комфортно по фланелка, и толкова съвършено конструирано от акустична гледна точка, че се чувстваш, сякаш носиш шумоизолиращи слушалки.