Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

Асистентката Сара Кени минава грациозно по невероятно мекия син килим покрай накланящи се назад кожени кресла. Мици погалва облегалките им, докато върви след нея.

– Леле, толкова е уютно, че бих живяла тук. – Поглежда напред и спира, когато екранът се осветява. – Какво е това? Ще се прожектира ли нещо?

Сара спира и поглежда екрана. Всичко върви назад. Някой превърта записа.

– Това е откъс от „Плащаницата“ – Сара посочва зад екрана, отстрани на малкия салон. – Отзад има прожекционна стаичка. Там отиваме. Архивистът сигурно подготвя записа за

вас.

Мици бързо се мушва между редовете и се настанява на едно кресло с ентусиазма на малко дете, изведено на разходка.

– Хайде да погледаме малко!

Сара я поглежда неодобрително.

– Само този откъс – примолва се Мици и се сгушва удобно в креслото. – Хайде, отпусни се.

Сара е принудена да се присъедини. Подпъхва стилната си бяла рокля под манекенските си бедра с безупречен тен и натиска едно от копчетата на креслото. Огромни вградени в стените високоговорители огласяват залата със симфония от реалистични звуци: далечен тътен, трясък от мълния и съскане от нагорещен въздух, когато слънцето като грамадно оранжево кълбо се издига в сивкавата мараня, която изпълва екрана. Камерата спира върху едно възвишение и се приближава към двама центуриони, застанали на стража до скалите.

Сара намалява звука до по-приемлива сила, навежда се към Мици и обяснява:

– Спомняте ли си молбата на Йосиф от Ариматея да вземе тялото на Исус и да го погребе в семейната си гробница? Това тук е следващата сцена – при гробницата на хълма Голгота.

В залата прокънтява гласът на разказвача:

– А като се мина съботата, на първия ден от седмицата, дойдоха Мария Магдалена и другата Мария да видят гроба.

– Това е временна версия. Думите са от Матей:28 – прошепва Сара, горда от религиозните си познания.

А, ето, стана голям трус – продължава разказвачът, – защото ангел от Господа слезе от небето и пристъпи, отвали камъка, и седна на него. Изгледът му беше като блескавица, и облеклото му бяло като сняг. И в страха си от него стражарите трепереха, и станаха като мъртви.

Центурионите хукват да бягат и екранът се изпълва с ослепителна светлина. Камерата дава близък план на счупен римски печат, паднал на земята до огромна канара, и зеещия вход на гробницата. Сара посочва екрана с безупречния си маникюр:

– Печатът е важен, защото символизира властта на римския император. През онази епоха е имал огромно значение. Отчупването на печата от входа на гробница, в която е погребан екзекутиран престъпник, е било израз на неуважение към императора и се е наказвало със смърт.

– Моят началник има същото отношение към чашата си за кафе. Ако някой я ползва и я счупи, може направо да си върне значката и да си подава молбата за напускане.

От внезапно разразилата се непрогледна пясъчна буря изникват силуетите на две уплашени жени. Вървят притиснати една до друга. Телата и лицата им са плътно увити с траурни плащове. От високоговорителите прозвучава ангелски женски глас:

– Вие

не се бойте, защото зная, че търсите разпнатия Исус. Няма Го тук, защото възкръсна.

– И на мен ми трябва такова чудо, за да накарам моя да стане от дивана – измърморва Мици, като свива рамене.

На големия екран се появява разголен красив ангел. Дългата златиста коса и белите криле закриват само толкова подробности, колкото да мине през моралната цензура. Ангелът кимва на уплашената Мария Магдалена и приятелката :

– Дойдете и вижте мястото, гдето е лежал Господ. Идете скоро да кажете на учениците Му, че е възкръснал от мъртвите

– Защо някой не прояви малко оригиналност и поне веднъж не покажат дебел ангел? – измърморва Мици, като поглежда Сара. – Или чернокож ангел, или латино? Защо ангелите винаги са голи бели красавици?

Кадърът застива на последната сцена и спестява на асистентката необходимостта да отговори. После филмът отново тръгва назад на бързи обороти и след малко екранът става черен.

– Сменят ролките – обяснява Сара. – В следващата сцена жените слизат в гробницата и установяват, че е празна. Откриват само погребалната плащаница. – Изведнъж млъква, сякаш си е дала сметка, че е издала прекалено много подробности. Изправя се. – Хайде да вървим да вземем вашите копия.

Мици неохотно се измъква от нежната прегръдка на мекото кресло и тръгва след нея.

– Какво става след това?

– Ще минем отзад, през помещенията зад екрана, и ще ви заведа при главния архивист.

– Знам. Имах предвид във филма.

– Инструктирана съм да говоря само за заснетите кадри и за готовия сценарий, от който ще получите копия.

– Какво са ви инструктирали?

Сара се забързва и отваря шумоизолиращата врата в дъното на залата. Двете влизат в коридор с тоалетна отляво и складово помещение отдясно. Напред има друга масивна врата с табелка: „Джон Кей-старши. Главен архивист“.

– Чакайте – възразява Мици.

Сара се спасява от неудобните въпроси в голямо хладно помещение, пълно с достигащи до тавана етажерки, в които са подредени кутии за филмови ролки. Посочва в дъното, където се вижда работно бюро, а зад него – дребен старец, прегърбен пред три монитора и с големи слушалки, които обхващат почти цялата му гола като църковно кубе глава. Сара прошепва:

– Това е господин Кей. Има смущения в растежа и слухът му е увреден, но иначе е много симпатичен човек.

Мици хваща младата жена за ръката точно когато последната се кани пак да се измъкне.

– Слушай какво, умнице, когато свършим тук, ще ми разкажеш всичко! Дори ако се наложи да те извлека за хилавите крака през паркинга и да те закарам в участъка.

Разтреперана, Сара едва извървява последните няколко крачки до бюрото на архивиста.

– Господин Кей... това е детектив Фалън.

– Лейтенант Фалън – натъртва Мици, като подава ръка на стареца.