Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

– Тръгвай си вече.

– Мразя ги. – Думите сами излизат от устата . Лицето се разкривява от омраза. – Искам проклетата Дженифър Харисън да се заклещи в някоя машина и...

– Тя не го заслужава. – Чироза отминава. – Престани да мислиш за нея и си върви вкъщи.

Той започва да проверява дали всички машини са изключени.

Ема събира нещата си и тръгва към вратата. Изведнъж се сеща за нещо. Обръща се и се връща при него.

– Бих искала пак да ви се извиня за тази сутрин. – Тя поглежда тъмното петно на панталона му. – Ще ви дам пари за химическото чистене, ако се наложи.

Той я поглежда:

– Няма нужда.

–

Добре. Но ако все пак се наложи – ако размислите, ще поема разходите. Можете да ми ги удържите от заплатата.

Той изключва неоновото осветление в цеха.

– Няма да се наложи.

– Добре. Лека нощ тогава.

Все още смутена, тя минава през тоалетната. Пътуването до дома е дълго – два автобуса и двайсетминутно ходене пеша. Не иска да се доходи по нужда по пътя. Мрази зимните месеци. Когато приключи работа в шест вечерта, вече е тъмно, тъмно е и в шест сутринта, когато тръгва за работа. Някой ден ще спечели достатъчно пари за кола – както казва майка , само бедните в Ел Ей ходят пеша. Излиза от цеха и закопчава палтото си.

– Хей, почакай.

Тя се обръща и вижда началника си с ключ в ръка.

– Искаш ли да те закарам? Минавам покрай вас.

По принцип Ема би отказала. Би се срамувала да приеме. Тази вечер обаче е много уморена и се чувства самотна.

– Би било чудесно. Благодаря.

Чироза се усмихва и заключва вратата на цеха.

Може би не е чак толкова лошо, че го поля кафе.

20

ГАРДЕНА, ЛОС АНДЖЕЛИС

Далеч от рева на пиковия трафик, Чироза минава по „Харбър“ на юг до изхода за Гардена, после продължава по булевард „Артезия“. Ема почти не говори, той – също. През повечето време слушат радио, той постоянно сменя станциите.

По едно време Ема прекъсва неловкото мълчание:

– Обичаш ли да слушаш новинарски станции?

– Понякога. Хубаво е да знаеш какво става по света.

– Знам. Лоши неща. Само това съобщават по новините.

Той понечва да възрази, но замълчава и пак сменя канала. Попада на някакво дискусионно предаване.

– ККЛА 99,5. Това е едно християнско радио. – Гласът на Ема зазвучава по-ведро. – Понякога го слушам. Може да ми се присмееш, но нощем, когато попадна на него, не сменям канала. Приятно ми е да слушам как хората си говорят мило и внимателно, вместо да си крещят и да се псуват като селяци.

– Просто харесваш станцията или самата ти си християнка?

– Не знам как да отговоря на този въпрос. – Тя го поглежда многозначително. – Можем да приемем, че съм. Нека да кажем така: не съм мюсюлманка или еврейка, значи трябва да съм християнска. – Посочва напред. – Тук трябва да завиеш надясно, веднага след онзи склад.

Той включва мигача на форда и завива по „Норманди“.

– Можеш да ме оставиш тук, ако искаш. Живея на две преки.

– Няма проблем. – Той се усмихва. – Би било нехристиянско, ако не те откарам до вас.

Тя също се усмихва:

– Благодаря. Аз съм на „Западна 169-а“. Следващата вляво.

Отстрани има паркирани очукани камиони, стари каравани и кемпъри, първи признаци за вида квартал, в който навлизат. Ема очевидно е бедно момиче, от бедно семейство. В наши дни човек не може да бъде собственик дори на дъска от дървена колиба, ако някой не му даде начален тласък.

– Ей там, веднага след стълба.

Той намалява и спира пред едноетажна сглобяема постройка – по-скоро

барака, отколкото къща. Проскубани бурени и оплешивяла морава се крият засрамено зад изгнилата дъсчена ограда.

Ема вижда изражението му и започва да се оправдава:

– Не е много, но пак е покрив. Под наем съм. Няма смисъл да харча пари за нещо, което не е мое, нали?

– Да, така е. При мене е същото. Трябва да се боядисва, да се харчат пари, а аз нямам излишни.

Тя откопчава колана и взема чантичката си изпод седалката.

– Благодаря, че ме докара... – за малко не го нарече „Чироз“, – ... Джон. Искаш ли да влезеш?

Той инстинктивно оглежда улицата. Не вижда други коли. Значи едва ли някой го е забелязал, камо ли да е запомнил регистрационния му номер. В следващия момент обаче от една пресечка бавно излиза полицейска кола с мигащи сини светлини. Ченгетата вътре дори не го поглеждат, но това е знак.

Лош знак.

– Не, благодаря. Може би друг път.

Ема е разочарована. Джон Чироза е симпатичен младеж. Би било хубаво да има приятел в работата, особено ако това е шефът .

– Е, отново благодаря. До утре.

Тя се усмихва и затваря вратата.

– Приятни сънища – измърморва той, докато я гледа как се отдалечава.

Изчаква я да влезе в двора и се усмихва, когато тя поглежда назад и му махва. Къщите в квартала са нагъчкани плътно – има десетки прозорци, от които могат да гледат съседи. Ема е в безопасност тук.

Засега.

21

ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС

В единайсет вечерта стаята на отдел „Убийства и грабежи“ е почти пуста. Останала е само най-жалката паплач: новобранци, работещи нощна смяна, за да се натягат, и дърти непрокопсаници, толкова изпаднали, че са затънали в утайките на системата.

Ник Каракандес също е затънал – в записите от охранителната камера в Манхатън Бийч. Негов ред е да гледа мониторите. Не че е кой знае какъв проблем. Предпочита да е тук, отколкото вкъщи със спомените, които не искат да изчезнат. Пие студено кафе и зяпа ускорените кадри от записа. От коридорите около него се чува глъчка. Женски гласове. Пресипнали. Крещящи. Псуващи. Проститутки, докарани от нравствения отдел – изръсват ги, после им записват данните и пак ги пускат на улицата, където всичко започва отначало. Ник е виждал всичко тук – полицията арестува момичетата, глобява ги и ги освобождава. И те пак трябва да проституират, за да изкарат парите за глобата. Омагьосан кръг. Някъде беше слушал едно изчисление, че ако момичетата получаваха помощи от 500 долара на седмица, нямаше да се налага да се продават, щяха да се откачат от сутеньорите и щатът Калифорния щеше да пести над милион долара годишно. Ник не знае дали е вярно, но не би се учудил, ако е.

Поглежда часовника си. Още един час и ще си тръгва. Смята да стои до полунощ – може би дотогава ще се умори достатъчно, за да поспи няколко часа, след като се прибере. На екрана пред него се вижда тъмният плаж. Невидими океански вълни се разбиват безмълвно на записа без звук. Жълти охранителни лампи бледо осветяват част от аквариума и океаноложката лаборатория, които двамата с Мици огледаха. Няколко двойки се помотват по кея, облягат се на парапета и си приказват. Минават двама пияници, палят цигари. Единият се изпикава в океана. Другият е толкова зле, че се сгушва пред входа на лабораторията и заспива.