Тайната на Торинската плащаница
Шрифт:
В долната част на електронния документ има копия от публикации от 2011 г., в които италиански експерт на име Лучано Бузо твърди, че плащаницата е създадена през 1315 г. от религиозния художник Джото ди Бондоне.
Ейми преглежда информацията. Оказва се, че Джото бил майстор в рисуването на портрети и тела – най-вече на Христос – и вероятно е бил нает от Църквата да създаде копие на плащаницата, защото оригиналът е бил в много лошо състояние. Твърди се, че скрил числото 15 в картината, за да обозначи годината на
По-надолу в документа има още няколко статии, които напълно отричат твърденията на Бузо като неподкрепени с доказателства. Ейми решава да не се занимава повече с чуждите теории, а да се довери на своята проверена наука – патологията.
Отново оглежда човешките образи върху плащаницата и от това, което вижда, възникват нови въпроси. Върху плата има следи, които изглеждат като оставени от кръв, пот и плът. Противно на разпространеното мнение, труповете могат да кървят и след смъртта, след като сърцето е спряло, но не е обичайно да кървят така, че да оставят толкова ясни следи.
Друго, което я безпокои, е разлагането. Труп, оставен няколко дни, дори в запечатана гробница, несъмнено би започнал да се разлага. Ако кръвта е оставила следи върху плата, другите телесни течности също би трябвало да оставят.
Но не са.
Телефонът иззвънява – секретарката. Току-що я бил търсил някакъв професор от Англия. Оставил съобщение, че иска да поговорят за разпването на Христос и да обясни защо според него Торинската плащаница е истинска.
80
ИТАЛИЯ
В девет вечерта Ник най-сетне получава обаждането, което е очаквал поне шест часа по-рано.
– Сам ли сте? – гласът е мъжки, с италиански акцент. Глас, който е чувал само веднъж досега.
– Сам съм, с телевизора, който не работи както трябва.
Ник оставя дистанционното и сяда на ръба на леглото.
– Излезте от хотела, пресечете улицата и на ъгъла завийте наляво. Ще мигна с фаровете, когато ви видя.
Ник напъхва подпухналите си стъпала в обувките, които като че ли са се стеснили, откакто ги събу.
– Носите ли ми добри новини?
– Нося новини.
Връзката прекъсва.
Ник затваря телефона, връзва си връзките, става и взема якето си и ключа.
Навън е тъмно и ръми. Той излиза от задушната горещина на стария хотел в прохладата на ноемврийската нощ. Капките са микроскопични: от онзи валеж, който не забелязваш, докато не го видиш в светлината на фаровете, но чувстваш постоянно – ледена мъгла, която полепва по кожата, неусетно прониква в дрехите и изсмуква телесната ти топлина. Той завива зад ъгъла и след няколко крачки една от паркираните коли светва с фарове.
Ник не познава лично Фабио Гория, но са му го препоръчали. Гория е водещ детектив в частна фирма за разследвания и се отзова
Американецът влиза в малкия „Фиат Браво“ на частния детектив и подава ръка:
– Ник Каракандес. Приятно ми е.
– Фабио.
Гория е брадясал мъж с пресипнал глас, на около трийсет и мирише на цигари.
– Е, какво имате за мен?
Фаровете на преминаващите коли осветяват наболата брада на детектива. Присвитите му сини очи се местят ту към предното стъкло, ту към огледалото.
– Помолихте ме да намеря Роберто Кракси и да го следя, докато дойдете в Торино. Така и направих.
Ник е впечатлен.
– Къде е той?
Гория не отговаря веднага. Премества поглед от огледалото към очите на американеца. Трябва да се увери, че може да има доверие на този човек. Трябва да разбере някои неща – да е сигурен в тях, преди да каже какво знае.
– Говорих със специален агент Бърдж. Каза ми, че сте добър полицай, и ме помоли да ви помогна. Но преди да говорим за Кракси и къде се крие, кажете ми какво знаете за него.
Крие се. От тази дума пулсът на Ник се ускорява.
– Не много. Италианец, на средна възраст, женен, няма деца, в момента няма работа и е получил солидна сума пари от жена, която беше убита в Лос Анджелис. Работил е главно в автомобилостроенето. От документите, до които се добрахме, изглежда, че не се е задържал дълго на едно работно място – предполагам, че е бил уволнен, когато е започнала кризата.
Гория се усмихва едва видимо в полумрака:
– Кракси никога не е работил за „Фиат“ или „Алфа“.
– А какво е правил тогава?
– Работил е за карабинерите. Поне допреди няколко години.
– Като какъв?
– Бил е в Raggruppamento Operativo Speciale или РОС. Знаете ли какво е това?
– Специално оперативно подразделение.
– Точно така. Една от основните им бази е тук, в Торино. Това е подразделението, което се занимава с организираната престъпност и тероризма. Подчинено е пряко на главното командване на карабинерите. Няма много информация за него.
Ник започва да сглобява парченцата и картинката не изглежда никак красива. Никой от карабинерите, с които разговаря по телефона от Ел Ей или след пристигането си тук, не спомена, че Кракси е бил техен колега, още по-малко – специален оперативен работник.
Гория прочита мислите му:
– Вашата красива лейтенантка не ви помогна много, нали?
– Не. И сега разбирам защо.
Италианецът пали цигара и смъква стъклото няколко сантиметра, за да издуха синкавия дим навън.
– Кракси не само че е работил в РОС, а е бил un’ombra – сянка. Участвал е в таен оперативен отряд.