Тайната на Торинската плащаница
Шрифт:
– Радвам се, че сте запазили чувството си за хумор, signore. Как си иначе?
– Имаш предвид, ако се абстрахираме от часовата разлика, гадното време и безполезното размотаване?
– Да. Извън тези екзотични забавления как върви?
– Чудесно. – Той вдига възглавниците и се обляга на тях. – Ходих до апартамента на Роберто Кракси. Него го нямаше, но казвам ти, Мици, мястото беше излизано – прясно боядисано навсякъде, нови мебели в кухнята, всичко. Сякаш някой е искал да заличи всяка следа
Тя се заиграва с кабела на телефона и се приисква Ник да е в участъка с нея.
– Звучи ми като професионално почистване – отбелязва. – Може би след престрелка или друго кръвопролитие.
– И аз така си помислих, но няма следи от престъпление. Няма следи от нищо. Семейство Кракси просто са изчезнали – пуф, и ги няма! – Той подпира телефона под брадичката си, за да си сипе вода от шишето на нощната масичка. – Ходих и до банката. Сметките им са закрити, изтеглили са парите в брой.
– Колко?
– Към сто и петдесет бона в евро. Това е около двеста хиляди долара.
– Там някъде. Явно Кракси и жена му не смятат да се връщат.
– Да, така изглежда, но защо?
– Обичайните причини – отбелязва тя, като отпива глътка кафе, – за да избягат от някого или от нещо. Ще потърся в граничните архиви, може да са напуснали страната. Ти можеш ли да накараш карабинерите да проверят?
– Ха-ха, надявай се! Дали са ми една кралица на красотата, дето не може да разследва престъпление и в собствената си къща.
– Не е ли малко сексистко?
– Не знам, Мици. Тя е луо-го-те-нен-те или както го наричат тук. Значи е с достатъчно висок ранг, за да знае как стоят нещата. Просто италианците се мотаят с векове, за да свършат нещо, а и тя не изглежда от най-умните. – Ник се замисля за момент дали е честен в оценката си, или раздразнението му е само плод на неразбиране на местните нрави. – Ходих да видя плащаницата, но и там само си загубих времето.
– Как така?
– Един служител в катедралата ми хвърли в очите повече прах, отколкото Матюс на теб, когато му поиска повишение на заплатата последния път. Реликвата е заключена в кутия, а тя в друга кутия и така нататък, и само папата може да даде разрешение някой да я види.
– Мислиш ли, че сме в задънена улица, Ник?
– Ако не бяха парите, бих приел, че е така. Обаче Джейкъбс е платила над сто бона на този Кракси за някаква информация, свързана с плащаницата. Каква е тази информация и защо е толкова ценна? Това е важно, сигурен съм.
Тя се доверява на интуицията му. Това е една от причините Ник да е толкова добър полицай. Интуицията. Понякога на нея липсва – особено в личния живот. Бог е свидетел, че беше голяма грешка да търпи Алфи толкова дълго. Сега трябва да разчисти живота си. Да преглътне щетите. Да продължи напред.
Ник решава, че връзката е прекъснала.
– Миц, там ли си?
– Да, тук съм. Само...
– Какво е станало?
По гласа познава, че нещо не е наред. Разбира го от самотната дума, увиснала без продължение.
Само.
–
– Личен проблем на име Алфи?
Тя почти се засмива. Интуицията на този мъж наистина работи.
– Да, но да не ти пука. Всеки си има проблеми за решаване, нали?
– Искаш ли да поговорим за това?
– Не, легни да поспиш и разкрий това убийство. Не искам да те държим на работа повече от необходимото, чака те лодка в океана. Чао.
Ник се усмихва и поглежда телефона. Началничката му е жена от класа. Заслужава повече от този тъпак, който се води неин съпруг.
79
ЛОС АНДЖЕЛИС
Курсорът се плъзва по екрана и щраква върху иконката на прикрепения файл.
Ейми зяпва от удивление.
– Не може да бъде!
Втренчва се в документа, който току-що е изпратил Гюнтер Куентъл, и не може да повярва. Пред нея са отворени над четиристотин страници, в които се твърди, че Торинската плащаница е фалшификат, изработен от един от най-талантливите световни художници, скулптори, писатели, математици и изобретатели.
Леонардо да Винчи.
Звучи абсурдно. И все пак, ако някой би могъл да фалшифицира такава реликва, би бил именно той? Освен гениален художник той е бил учен, изобретател и голям любител на интелектуалните шеги. Измислил е принципите за конструиране на танка, хеликоптера и слънчевите генератори векове преди обикновените смъртни да ги превърнат в реалност. Създал е най-ценните религиозни картини на всички времена, като уникалната и революционна „Последната вечеря“, в която е включил Мария Магдалена като спътница на Исус.
Може би идеята не е чак толкова невероятна.
Документът на екрана пред нея твърди, че Леонардо, който нарисувал Мона Лиза, използвайки за модел собственото си лице, е направил същото и с Торинската плащаница.
Ейми разглежда трите снимки: плащаницата, портрета на Да Винчи и „Мона Лиза“. Наистина, има прилика – в очите и дори в носа, но това не може да я убеди напълно.
И все пак е интересно. За Ейми приликата е твърде голяма, за да бъде случайна. Спомня си, че Леонардо е изпълнявал множество религиозни поръчки. Значи със сигурност е знаел за плащаницата и може да е нарисувал Спасителя върху платното, за да се подиграе малко с Църквата.
Тя отново насочва вниманието си към файла на Гюнтер и точно когато вече е склонна да повярва, че Леонардо е изрисувал плащаницата, попада на цял куп противоречащи си сведения. Като начало, великият художник е роден сто години след спорното въглеродно датиране. Освен това при множеството изследвания върху ленения плат не са установени никакви следи от маслени или водни бои. Възможно ли е Леонардо да е изобретил някакъв вид фотография стотици години преди официалната поява на тези методи? Не е невъзможно. Но ако я беше открил, със сигурност щеше да я използва повече от веднъж.