Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
Харди седеше на бара в „Шамрок“ и пиеше любимия си коктейл. Някога, като барман, се гордееше с него, но заместникът му Алън не умееше да го прави добре и питието имаше плосък, невзрачен вкус. Или това се дължеше на преживяното през деня?
След умората в съда, след емоционалното изтощение, Харди реши, че няма да е разумно, ако се прибере направо вкъщи. Никак не му беше лесно да превключи от напрегнатата, дори враждебна атмосфера в залата, на домашен режим и затова се обади на Франи, че има нужда да поотпусне малко
Толкова рано в понеделник край бара имаше още само пет души. Две двойки седяха на масите в салона, а една наистина красива жена разговаряше с Алън в дъното. От уредбата долиташе гласът на Уили Нелсън, който пееше за това, колко пъти бил грешил, колко често се чувствал объркан. Харди му влизаше в положението.
Алън бе въвел нова мода в бара, от деветдесетте, както се изразяваше Моузес — къса коса, гладко избръснато лице, риза, панталон. Веднъж Моузес бе отбелязал, че откакто Алън е зад бара, идват много повече млади и неомъжени клиентки, отколкото преди. Харди се съгласи, но възрази, че сигурно са празноглави, щом се подлъгват по външния вид и че самият той държал повече на същността, на характера и дълбочината, на истинските неща. Моузес кимна и каза, че няма нищо против истинските неща, само че те не можели да продадат такива количества алкохол. Освен това, след като се запознал със Сюзън и той започнал да си пада по външния вид. Нещата се променят.
Красивата жена каза нещо и Алън се засмя. После се обърна към Харди и му се усмихна като младенец, който никога през живота си не е бил лъган. Може би това е всичко, каза си Харди, професията ми е такава, че през повечето време трябва да слушам лъжи.
Отпи още една глътка от учтивост, остави пари на бара и вдигна ръка, за да се сбогува. Външен човек в собствения си бар.
Беше се стъмнило. В къщата на Дистефано светеше само един прозорец — вляво. На алеята нямаше коли. Харди бе паркирал на съседната пресечка. В джоба си носеше призовка.
Изкачи се по стъпалата с разтуптяно сърце и се зачуди как ли би реагирала Франи, когато научи за тази част от времето му за разпускане. През осветения прозорец видя Нанси — правеше нещо в кухнята. На верандата спря и се ослуша. Не се чуваха гласове. Ако Фил си беше у дома, щеше да се наложи да действа грубо или поне да се опита.
Позвъни.
Крушката над главата му светна и Нанси се появи на прага.
— Здравейте — поздрави го тя и се огледа — зад гърба му, нататък по улицата.
— Фил у дома ли си е?
Тя поклати глава.
— Повикаха го по работа.
Харди отново се стъписа от факта, колко млада изглежда — Дженифър бе взела нейната фигура. Тъкмо тя й беше помогнала да намери двамата си съпрузи… значи може би красотата не беше чак такава благодат…
— Дойдох, за да ви помоля да дойдете в съда и да свидетелствате. За дъщеря си.
— Да свидетелствам? Какво искате да кажа?
— Колко я обичате.
Нанси преглътна мъчително.
— Аз наистина я обичам.
— Зная.
— Защо?
— Защото това може да помогне да спасим живота й. Защото е нещо човешко, нещо, което може да се види и почувства.
В очите й се появи тревога, както нерядко в очите на дъщеря й. Харди си помисли, че гледат така, когато очакват някой да ги удари за нещо, което са направили.
— Имам нужда от това, Нанси — продължи да настоява той. — Дженифър има нужда от това. Прокурорът се мъчи да я изкара по-черна от дявола.
— Знам. Гледах по телевизията. — Пак погледна към улицата. Мълчеше.
— Какво има?
— Безпокоя се заради него. — Харди почувства как по гърба му полазват тръпки.
— Не е възможно Фил да не иска дъщеря му да остане жива, Нанси. Не мога да повярвам такова нещо.
— Всичко това… Той е бесен. Бесен е, че всички знаят какво става с Дженифър и го гледат особено.
— Безпокои се как хората гледат на _него_!?
— Не само се безпокои. Казах ви, бесен е. Казва, че предпочитал да не се била раждала. Не ми позволява дори да мисля за нея, не да говоря.
— Нанси, а как ще се почувства, ако я екзекутират? Как ще се почувствате вие самата?
Умолителният поглед в очите й беше повече от красноречив… не ме питайте това… Тази жена обичаше дъщеря си и се страхуваше от мъжа си. Харди би могъл да се обзаложи, че в този момент тя най-много желаеше той да си тръгне.
Но Харди не беше дошъл, за да си тръгва толкова бързо. Извади призовката.
— Нанси, това е призовката за съда. Имам нужда от помощта ви. Някой трябва да каже пред всички, че Дженифър е обичала сина си, че тя не е безполезен човек, че си струва да живее. Съдебните заседатели трябва да видят, че някой се нуждае от нея. — Нанси притисна призовката към гърдите си. — Нанси, на колко години сте — попита Харди неочаквано.
Тя се опита да се усмихне, но не се получи.
— Четирийсет и осем.
— Още не е късно.
Нанси стисна призовката в юмрук и въздъхна почти разтреперана.
— Боя се, че е.
Телефонът иззвъня посред нощ. Фримън.
— Още ли не си разбрал? Никой ли не ти се е обадил?
Харди премигна и се опита да фокусира часовника — четири и половина.
— Не, Дейвид, никой не ми се е обаждал.
— Е, обадиха се на мен. Майката на Дженифър току-що се е опитала да убие мъжа си.
45
И двамата бяха в болницата „Шрайнърс“ — Фил в операционната на интензивното отделение, а Нанси в отделна стая, под охрана. Харди отиде там преди шест, преди да изгрее слънцето, преди всякакви други адвокати или репортери.
— Тя ще се оправи. За него не знам.
Инспекторът, Шон Маниън, бе прекарал безсънна нощ. Работеше в участъка до „Шамрок“ и се познаваше с Харди. Двамата се разбираха. Намираха се в коридора пред стаята на Нанси. Бяха й дали успокоителни и известно време нямаше да е в състояние да разговаря с никого.