Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
— Какво се е случило?
Маниън беше здрав и набит, малко по-нисък от Харди, със сипаничаво лице, цепната брадичка и монашески бретон. Говореше бързо, вечно прегърбен, с ръце в джобовете и дъвка в устата.
— Този тип за пореден път се опитал да я пребие и на нея й се е видяло прекалено, предполагам. Грабнала някакъв нож и го наръгала. Четири пъти, ако не греша. Не. Пет.
— Зле ли е?
— Три от раните са по ръцете, но има и две в корема. Възможно е да е улучила и сърцето. Последния път,
— Ще я обвините ли?
Маниън продължи да дъвче замислено.
— Не знам. Питай в прокуратурата, но се съмнявам. В какво?
— Опит за убийство, например.
Маниън изсумтя.
— Не може. Било е самозащита. Трябва да видиш как изглежда тя самата. Кучият син направо трябва да умре. Ако оживее и някой бъде прибран на топло, ще е той.
— Шон, ти ли се обади на Дейвид Фримън?
— На кого?
— Няма значение. Може би го е направила тя, преди да стигнете до тях. — Харди махна с ръка към стаята. — В безсъзнание ли е?
Маниън кимна.
— Спи. Ела пак към обяд, ако искаш да говориш с нея.
— Не мога. Имам дело — отвърна Харди.
— Късметлия. — Инспекторът разпери ръце. — Е, все едно. Довечера още ще е тук, сигурен съм. В това състояние няма да отиде никъде.
— Толкова ли е зле?
Маниън кимна.
— Доста зле. Но все пак е жива. Имала е късмет.
Харди знаеше, че той е причината. Ако не му бе хрумнала тази идея, ако не бе отишъл при Нанси с призовката, ако не се бе опитал да я убеди да свидетелства… Фил явно бе разбрал и сега двамата бяха в болницата.
През нощта не беше спал и би трябвало да се чувства уморен, но когато влезе в малката стаичка за разпити на седмия етаж малко след осем часа, все още чувстваше притока на адреналин в организма си. Все едно, че беше изпил литър еспресо.
Дженифър все още не се бе облякла за съда. Доведоха я с червените затворнически дрехи.
— Е, какъв е днешният ти съвет? — попита тя. Държеше се, сякаш бе загубила надеждата си в него.
Каза й.
Стоеше в обичайната си поза — с кръстосани на гърдите ръце, облегната на вратата. Преди Харди да успее да довърши, тя се отпусна на стола, потресена.
— Дженифър?
— Да. Какво означава това?
— Според мен означава, че майка ти е искала да даде показания в твоя полза и баща ти е решил да я набие заради това.
— Но защо е рискувала? Тя го познава много добре!?
— Може би, защото те обича?
Дженифър се втренчи в него. Устните й помръдваха. След миг раменете й се разтресоха.
Харлън Пул, много нещастен, отново зае свидетелската банка. През двете седмици след първото му явяване в съда сякаш бе загубил двайсетина килограма от теглото си. Този път нямаше да прибягва
Дийн Пауъл стана и се приготви. Изборите наближаваха и кандидатът навлизаше в ритъм.
— Доктор Пул, казахте ни, че след смъртта на първия съпруг на подсъдимата, сте решили да скъсате с нея, така ли е?
Пул потвърди. Вече се бе изпотил.
— Можете ли да ни кажете какво точно се случи между вас и Дженифър?
— Ние… аз просто се опитах да се отдръпна.
— Но тя работеше при вас и се виждахте всеки ден, нали?
Пул кимна.
— Работеше в приемната ми.
— Но въпреки това се наложи да се отдръпнете от нея?
— Аз… престанахме с интимните отношения.
Пул подръпваше яката на ризата си и сякаш искаше да погледне във всички посоки едновременно.
— Не можех да… с нея… — каза го едва чуто. — Може да ви се стори странно, но се страхувах от нея.
Харди стана и възрази, но възражението му бе отхвърлено. Не биваше да се повтаря. Рискуваше да го предупредят за неуважение на съда, но имаше и нещо по-опасно — рискът да загуби уважението на съдебните заседатели. С първото можеше да се справи някак, но второто щеше да обрече Дженифър на гибел. Седна.
Пауъл от своя страна нямаше намерение да рискува преразглеждане на делото и затова не попита доктор Пул защо се е страхувал, но и не се налагаше — съдебните заседатели несъмнено си спомняха Нед Холис. Бе тръгнал в достатъчно добра за обвинението посока и само трябваше да продължи.
— Какво се случи после?
— Опитах се да обясня на Дженифър, че нищо не се получава, че вече нещата не са същите, но тя… тя… — Вдигна очи към нея.
— Не бързайте с отговора си — успокои го Пауъл.
Пул се замисли как да се изрази.
— В края на краищата реших, че най-лесно ще скъсам с нея като я уволня. Така и направих.
Залата зашумя. Няколко души от съдебните заседатели се наклониха напред. Харди също. Това бе още нещо, което чуваше за първи път.
— И какво стана тогава?
— Ами… тя полудя.
— В какъв смисъл? Заплаши ли ви? Посегна ли ви по някакъв начин?
— И двете. — Пул млъкна и преглътна няколко пъти. — Не знам какво да кажа, господине, извинете ме.
Пауъл бе добре подготвен.
— Нападна ли ви физически?
— Да.
— С някакво оръжие ли?
— Да… с някои предмети от кабинета…
— Остри предмети ли? Медицински инструменти?
— Да.
— Нарани ли ви?
— Одра ме по ръцете и лицето. Доста дълбоко. — Пул поклати глава и добави: — Беше като луда.
Харди стана отново.
— Ваша светлост, свидетелят квалифицира клиентката ми като „луда“ вече втори път.
Вилърс се обърна невъзмутимо към съдебните заседатели и каза: