Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
— Ваша светлост, възразявам!
— Качили сте се горе, за да вземете пистолета…
— _Възразявам!_ — Гласът на Харди бе отишъл няколко октави нагоре. Вилърс удари с чукчето. Пауъл не обърна никакво внимание и продължи да крещи на Дженифър:
— И тогава изведнъж е настъпил моментът да действате. Той ви каза, че ще си вземе онези пари, така ли беше? — Доближи се на сантиметри от лицето й и извика: — _Затова ли го убихте?_
Дженифър изведнъж стана, измъкна се от преградата и се хвърли към Пауъл.
— _Не! Не съм го убила аз, копеле гадно!_
— Седнете на местата
Дженифър пищеше, извън себе си.
— Ред! Пазете тишина! Пристав!
Но приставите изчакаха Дженифър да се укроти сама и отново да седне.
Пауъл я гледаше втренчено. Раменете му увиснаха.
— Не можах да разбера само едно — каза той съвсем тихо. — Защо беше нужно да убивате Мат.
После се обърна и заяви, че няма повече въпроси.
Съдебните заседатели гласуваха два пъти и се съвещаваха два часа и седемнайсет минути. Бяха, както изискваше законът, единодушни. За смъртно наказание.
Част пета
50
Харди се събуди плувнал в пот, задъхан, зелената стая го поглъщаше, газът с дъх на бадеми изгаряше трахеята, дробовете му, раздуваше ги до пръсване, караше го да агонизира — събуди го писъкът в съня му. Ако беше в реалността, този писък нямаше да се чуе, щеше да бъде задушен, преди да се роди.
Всичко беше наред. Беше в спалнята, Франи спеше до него. Часовникът край леглото показваше три и нещо — беше спал почти два часа.
Стана и отиде до банята, за да наплиска лицето си с вода. Потеше се — косата му беше залепнала за главата. Изпи таблетка аспирин и дръпна кожата около очите си — тъмните кръгове отдолу не изчезнаха.
Седна във всекидневната, без да се облича. Беше студено — по-студено от всякога. След малко чу стъпки, дойде Франи.
— Лош сън? — Седна на коленете му и го прегърна. — Лепкав си.
Не беше в състояние да говори. Тя приглади косата му, притисна се към гърдите му.
— Ще донеса одеяло.
Когато се върна, Харди трепереше. Не можеше да спре. Франи го зави с одеялото и отиде да вземе още едно. Когато се върна, той се беше отвил и дишаше тежко. Франи го уви отново с двете одеяла и пипна челото му — гореше.
Събуди се отново. До сутринта изглежда оставаше още много време. Все още беше на креслото. Вслуша се в тъмнината, за да чуе нещо отвъд обичайните звуци на заспалата къща — дишането на Франи край него, бълбукащият аквариум в спалнята им.
Нещо — струваше му се, че е звук — се бе промъкнало в съзнанието му.
Полазиха го студени тръпки и изведнъж го обзе страх. Какво щеше да стане, ако някой е разбрал какво е научил?
Не си спомняше кога си е легнал. Не си спомняше как се е оказал в креслото, защо Франи е до него. Махна одеялата и си помисли, че може да се е върнал и да е припаднал.
Ами неговите пистолети?
Пистолетите му, от времето, когато беше ченге, бяха заключени в сейфа. Когато преместиха Ребека в бившия му кабинет, извадиха сейфа и го сложиха на най-високия рафт в шкафа зад кухнята. Стана с усилие и отиде да провери. Запали всички лампи по пътя си.
Сейфът
Отвори го. Пистолетите бяха там. Изглежда губеше допир с реалността. Никой нямаше намерение да го закача. Не тук. Не и в неговия дом.
После му хрумна, че Лари Уит може би си е мислил същото. И Симпсън Крейн… Застреляни със собственото им оръжие. У дома им.
Нелепо.
Взе едрокалибрения пистолет и отиде да провери — стаята на Винсънт, на Ребека, спалнята. Мина през кухнята, трапезарията, всекидневната, върна се в дългия коридор. Нищо. Изглежда полудяваше.
Погледна зареденото оръжие в ръката си и му мина през ум, че точно така стават нещастията. Полутъмна къща, някой — жена ти или детето — се появява неочаквано, ти го вземаш за крадец, за някой, който те заплашва…
Върна се при сейфа и заключи проклетата играчка. Изведнъж се сети. Краката му омекнаха. Беше твърде кошмарно дори да си го помисли. Трябваше да седне.
Лари в края на краищата е ударил Мат. Не само веднъж. Може би Мат се е появил по време на скандала и е взел страната на майка си, може би е настоял баща му да я остави на мира, може би Лари в яда си го е ударил с дръжката на пистолета… после си е дал сметка какво е направил, разбрал е, че не може да го скрие и че няма връщане назад… Мат — със счупена челюст, осакатен завинаги, живо доказателство за това, какъв всъщност е баща му. Край на кариерата, на педантично подредения, организиран живот, в който всичко е под пълен контрол… И в този момент идва единственото възможно решение… Мат лежи на пода край вратата на банята, Дженифър го моли да престане. Единственото решение — да се унищожат доказателствата. Куршумът ще заличи всякакви следи, няма да се разбере, че е осакатил сина си. Никой не би могъл да твърди това.
И няма да остане нищо. Никакъв смисъл да продължава да живее. Насочва дулото към себе си.
Само че преди това се обръща към Дженифър и казва: „Ти си виновна за всичко“. И тя, в този момент _му вярва_, защото е такава, каквато е.
Харди, седнал на пода, стигна до края. Разбира се, че не би могло да се е случило така. Изхвърленият в контейнера пистолет изключваше такава възможност.
Освен ако… ако Дженифър сама не е изхвърлила оръжието, защото се е самообвинявала за скандала, защото наистина е била убедена, че тя е виновна за всичко. Така Лари няма да е засегнат. Безценната репутация на доктор Лари Уит ще бъде спасена. И тя, Дженифър, ще си получи каквото заслужава за това, че е предизвикала скандала, за това, че е такава, каквато е.
Прекалено объркано. Едва ли е било така.
Но някои факти сочеха тъкмо в такава посока — например, категоричното й отричане, че е убила мъжа си и сина си. И — от мисълта го побиваха тръпки — особеностите на характера й напълно отговаряха на такъв тип поведение. Самоомраза, чувство за вина, нуждата да бъде наказана. Защото първата й реакция е било гузното чувство за радост от факта, че Лари е мъртъв. Мразела го е, ненавиждала е всичко, което е правел. Макар че едва е понесла смъртта на Мат физически, това не е намалило — поне в първия момент — радостта. Че _Лари_ вече го няма. Че най-накрая се е освободила от него.