Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
— Понякога.
— И тя не се е опитвала да го спре?
— Не би могла да го спре. Фил беше много силен. Дженифър се криеше, струва ми се.
— Значи Дженифър се е криела и е гледала как баща й ви бие, без да се опита да му попречи по някакъв начин. Синът ви Том се е опитвал да го спре. Какви са отношенията ви с Том сега?
— Том е добро момче.
— Обичате ли го?
— Разбира се. Той е мой син.
— Майките обичат синовете си, нали?
— Да.
Пауъл направи пауза.
— Но вие казахте, че Дженифър е единственото, което ви е останало.
Нанси
— Така му е думата. Тя е единствената ми дъщеря.
— Близки ли сте с нея?
— Да. Много.
— Много близки. Разбирам. Можете ли да кажете на съдебните заседатели колко пъти сте посетили дъщеря си у дома й през годината преди да бъде арестувана?
Харди се улови за челото. Капанът щеше да щракне всеки миг. Дженифър го улови за лакътя. Нанси за първи път се поколеба. Секундите летяха.
— Госпожо Дистефано — подкани я Вилърс, — моля отговорете на въпроса.
Пауъл чакаше. Не я караше да бърза. Въпросът очевидно беше прост, а отговорът се бавеше. Едва ли Нанси би могла да забрави такова нещо.
— Миналата година не съм — отговори тя накрая.
— Значи миналата година не сте ходили на гости на дъщеря си.
— Не съм.
— А тя идвала ли е у вас? Във вашата къща?
— Не.
— Нито веднъж?
— Нито веднъж.
Пауъл се обърна на триста и шейсет градуса. Лицето му изразяваше дълбока изненада.
— Ами какво ще кажете за по-миналата година?
— Не, не се виждахме често. — Каза го троснато. — Лари беше… не ни позволяваше.
— Лари не ви е позволявал — повтори Пауъл. Добър човек, изпълнен със съчувствие, мъчещ се да й предложи изход от ситуацията. — В такъв случай, след като сте били близки, сигурно често сте разговаряли по телефона?
Нанси сведе очи.
— Тя беше много заета.
— Дъщеря ви е била заета? Работеше ли?
— Аз работех. И сега работя.
— Освен през почивните дни, нали?
Харди стана.
— Ваша светлост, това е издевателство над свидетеля.
— Не е.
— Госпожо Дистефано — попита Пауъл отново, — кажете ни приблизително колко често разговаряхте с дъщеря си?
Нанси продължаваше да гледа надолу.
— Всяка седмица? Веднъж месечно?
— Винаги се обаждаше, за да ме поздрави за рождения ми ден. Аз за нейния.
Пауъл остави думите без коментар. Кимна и отиде до масата на обвинението.
— Бих искал да изясня още нещо… казахте ни, че Мат е бил всичко за Дженифър, че тя дори го е глезила. Бих искал да бъдете малко по-конкретна.
Нанси погледна умолително Харди.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че след като не сте се виждали често с Дженифър и Мат, което току-що заявихте, не ми е ясно откъде знаете какви са били отношенията помежду им.
— Когато беше малък, бебе…
— Тогава ли беше всичко за Дженифър?
— Да.
— А сега?
— Да.
Пауъл все още се опитваше да изглежда мил и благороден. Приближи се до Нанси и каза тихо:
— Госпожо Дистефано, просто не мога да разбера. Помогнете ми.
Нанси
49
Обвиняемата зае свидетелската банка след обедната почивка. Беше с тъмен костюм и пъстър шал. Харди не беше сигурен дали това е най-подходящото облекло. От една страна то още повече отделяше Дженифър от обикновените хора, каквито бяха повечето съдебни заседатели и това не беше добре. Тя се нуждаеше от тяхната симпатия, а не от завистта им. Но от друга страна — статистиката също го потвърждаваше — при делата, при които се искаше смъртно наказание, действаше един друг принцип. Естествена реакция, макар и не особено благородна. Съдебните заседатели биха гласували смъртна присъда единствено, ако са убедени, че престъпникът е някакво чудовище, изрод, който няма нищо общо с човешкия род. Дрехите на Дженифър биха могли да смекчат подобно впечатление, колкото и глупаво да е то. С тях тя добиваше човешки вид, ставаше личност, в никакъв случай не чудовище. Освен това беше забележително красива и Харди се надяваше, че мъжете не биха искали да превърнат тази красота в гниещ труп.
Най-голямото му притеснение беше, че още с отварянето на устата си, ще развали магията, създадена от външния й вид. И много добре си даваше сметка, че отвътре може да изригне нещо, което да настрои против нея дори и най-благосклонните.
Предварително я бе инструктирал да говори спокойно, с най-мелодичния си глас. Да покаже най-доброто от себе си. Опасността щеше да дойде при кръстосания разпит. Дотогава трябваше да стъпват внимателно.
— Дженифър, днес ти заемаш това място, за да се бориш за живота си. Има ли нещо, което би искала да узнаят съдията и съдебните заседатели?
Тя се обърна към тях.
— Преценихте, че представените факти са достатъчни, за да ме признаете за виновна. — Тя преглътна неспокойно и погледна към Харди. Той кимна. — Но не седнах тук, за да се боря за живота си, както се изрази господин Харди. Тук съм, за да ви кажа, че не съм извършила нищо от това, в което ме обвиняват. Не съм убила съпруга си и е абсурдно да се твърди, че съм убила единствения си син. — Преглътна отново и продължи: — Признавам, че може и да не съм била най-добрата майка на света, но обичах Мат… — Млъкна и прехапа долната си устна. После се съвзе и се насили да се усмихне. — Това е всичко.
Пауъл трескаво записваше нещо. Какво?
Харди възнамеряваше да й зададе няколко въпроса във връзка с Лари, но думите й бяха толкова красноречиви, че се изкушаваше да прекрати разпита с тях. Съдът я чу да отрича вината със собствения си глас — може би тъкмо от това имаше нужда или най-малкото, едва ли щеше да постигне нещо по-добро. От друга страна, обаче, съдебните заседатели нямаше да са далеч от мисълта, че е твърде лесно да се изимитира такова кратко изявление. Струваше му се, че е наложително да я накара да поговори още малко — независимо от риска.