Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
— Не — каза Нанси. — Не беше за първи път.
За да й даде време, Харди се приближи до съдебните заседатели и погледна към Дженифър. Мръщеше се. Очевидно въпросите не й харесваха. Харди се приближи до свидетелката.
— Често ли ви биеше съпругът ви?
Нанси пак поклати глава, спомни си и каза гласно:
— Да.
— Преди колко години дъщеря ви, обвиняемата по това дело, напусна дома ви?
— Около десет.
— Съпругът ви, нейният баща, удрял ли ви е, преди тя да напусне?
— Да,
— Дженифър ставала ли е свидетел на тези сцени?
— Да.
— Някога удрял ли е нея?
Нанси поклати глава.
— Не. Заплаши я няколко пъти, но не бих му позволила да направи такова нещо. Винаги заставах между тях. Той я обичаше. — На очите й се появиха сълзи. — Просто излизаше от кожата си.
— Излизаше от кожата си — повтори Харди. Направи няколко крачки към съдебните заседатели и продължи: — Според вас, Нанси, тези побоища оказали ли са някакво видимо влияние върху поведението на Дженифър?
Нанси се бореше със сълзите, които сега се стичаха по бузите й свободно, но, както и Дженифър, говореше съвсем ясно.
— Не сме разговаряли.
Това не беше отговор на въпроса му, но беше придвижване в добра посока.
— За какво не сте разговаряли, Нанси?
— Тези неща се случваха и отминаваха… После всичко пак ставаше както преди.
— Криехте ли, че са се случвали?
— Да, преструвахме се, че всичко е наред.
— А Дженифър?
— Дженифър стана мълчалива. После отиде да живее другаде.
— Бихте ли казали, че е станала затворена в себе си, мрачна, недоверчива?
Това бе твърде далеч от същността на делото, но в тази фаза беше позволено и Харди се надяваше по този начин да обясни на съдебните заседатели защо клиентката му изглежда толкова студена и безчувствена.
— Да. — Нанси погледна дъщеря си. — Беше мило малко момиченце. Детето ми…
Макар и да се владееше, чувствата на госпожа Дистефано я бяха обгърнали като одеяло. Сълзите не преставаха да текат. Вилърс се наклони напред.
— Госпожа Дистефано, желаете ли да прекъснем за малко?
*
Продължиха.
— Нанси, дъщеря ви разказвала ли ви е някога за чувствата си към Мат?
— Мат беше всичко за нея.
— Мат беше всичко за нея. — Харди обгърна с поглед съдебните заседатели и пак се обърна към свидетелката.
— Тя обичаше ли сина си?
— Безкрайно. О, Боже, да, разбира се.
— Някога виждали ли сте по момчето признаци или следи от малтретиране или побой, нанесен му от майка му? Държала ли се е лошо с него?
— Не е имало нищо такова. Полагаше твърде много усилия, за да го предпази от всякакви неприятности. Дори го глезеше повече, отколкото би трябвало, но аз разбирах каква е причината за това.
—
— Ами… нещата, които беше виждала. Между мен и баща й. Лари беше същият… и той не можеше да допусне на Мат да се случи нищо лошо.
Прозвуча добре. Лари и Дженифър от една и съща страна. Дженифър плачеше беззвучно зад масата на защитата.
— Нанси — попита изведнъж Харди, — възможно ли е Дженифър да е убила Мат, своя син, дори и вследствие на трагична грешка?
Тя поклати глава.
— Не. Дори да го е направила без да иска, както казвате, след това би се самоубила.
Пауъл се изправи бавно. Даваше си сметка за емоционалното състояние на свидетелката и не искаше да изглежда безсърдечен, но все пак реши да възрази срещу подобна догадка. Вилърс прие възражението.
Но Харди бе постигнал целта си. Зададе последния си предварително подготвен въпрос, за да получи очаквания отговор, напълно искрен, според него:
— Какви чувства изпитвате към дъщеря си сега, Нанси?
— Обичам я. Тя е единственото, което ми остана.
Пауъл знаеше, че работата му е наполовина свършена, особено след като Вилърс отказа да даде почивка преди кръстосания разпит. Свидетелката беше емоционално и физически измъчена жена, а неговата задача беше да я дискредитира, да обори показанията й. За да го направи ефективно, трябваше да пипа бавно и внимателно.
Усмихна се, за да я предразположи. Не се съмняваше, че го помни от предишната вечер, но нямаше избор — не би могъл да я атакува фронтално. Трябваше да бъде неин приятел, който се стреми да уточни някои дребни подробности. Раменете й бяха отпуснати, изглеждаше уморена, но все пак му се усмихна в отговор. Добро начало.
— Госпожо Дистефано, с покойния ви съпруг имате и син, нали?
Въпросът като че ли я извади от равновесие.
— Да. Том.
— Том ставал ли е жертва на бруталността на съпруга ви?
— Фил го е удрял няколко пъти, когато беше малък, но това си беше по-скоро пердах. Никога не го е наранявал.
— А какви са отношенията между двамата мъже сега? Близки ли са помежду си?
Харди стана.
— Ваша светлост, господин Пауъл знае много добре, че господин Дистефано е покойник.
Каза го спокойно. Не спомена каква е причината да е покойник. Пауъл се извини.
— Случвало ли се е Том да присъства на побоищата, които ви е нанасял съпругът ви?
— Да.
— Както и Дженифър, нали?
— Да. До известно време.
— Какво стана след това?
— Когато Том порасна, се опитваше да ме защити и Фил гледаше да го няма наоколо, преди да започне.
— Но с Дженифър нещата не стояха по този начин, нали?
— Извинете ме, какви неща?
— Покойният ви съпруг ви биеше в нейно присъствие, нали?