Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
Харди коленичи на пода и продължи да събира папките.
— Какво да правя, Дейвид?
— Преди малко не се пошегувах. На твое място бих изчакал малко, докато майката на Дженифър се възстанови, но бих разпитал и Дженифър.
— Но ти не го направи през първата фаза!
— Положението тогава беше по-различно. При мен ножът не беше опрял до кокала, а при теб е. Това е единственият ти шанс, последната ти карта. Съдебните заседатели трябва да получат възможност да видят що за човек е тя, да надзърнат в душата й…
— Пауъл ще я лапне на един залък.
— Възможно е. Възможно е сама
47
Децата още не се бяха събудили — цяло чудо. Минаваше шест и Франи четеше материала в сутрешния вестник. Макар и да не се предявяваха официални обвинения срещу нея, майката на признатата за виновна Дженифър Уит бе убила мъжа си и новината беше гореща. Пауъл, въпреки опита на Харди да му попречи, бе постигнал целта си — не само снимката му отново беше на първа страница, но и съдебните заседатели щяха да разберат как жените от семейство Дистефано решават проблемите със съпрузите си.
— Написано е с почти библейски тон — отбеляза Франи. — Като че ли е проклятие, което се предава от поколение на поколение.
Харди кимна уморено. Може би някога през живота си се бе чувствал по-изтощен, но не можеше да си спомни кога. Предишната вечер се бе прибрал малко след дванайсет, след това не успя да заспи повече от час.
— Само мога да се надявам съдебните заседатели да не погледнат на всичко това по същия начин.
Франи остави вестника. Нещо в гласа на мъжа й…
— Смяташ ли, че ще загубиш?
— Възможно е. — Биваше си го да подценява опасностите, поне на думи.
Франи се ужаси от обзелата я мисъл.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Какво например?
— Не знам. С нещо, каквото и да е. — Протегна ръка през масата и улови неговата. — Чувствам се ужасно, заради всичко това. Сякаш съм изоставила Дженифър, сякаш съм я предала. Признаха я за виновна. Какво трябва да мисля? Какво трябва да направя? Просто повече не мога да се преструвам, че…
— Франи, не е нужно да ми обясняваш каквото и да било. Тя има тежък характер. Отблъсква хората от себе си.
Франи прехапа устни, стисна ръката му.
— Какво ще стане… ако загубиш делото?
— Ако изберат Пауъл и той остане прокурор до края, шансовете й при обжалването ще намалеят значително. Той ще е главен прокурор, а присъдата й ще е негова рожба. Дори и да иска да й помогне, а той не иска, няма да е възможно да го направи поради поста, който заема.
— Това е ужасно порочно — въздъхна Франи.
Той я потупа по ръката.
— Все още има време.
Смяташе да призове най-напред Нанси, после и Дженифър.
От кабинета си Харди се обади в редакцията на лосанджелиския „Таймс“ и попадна на светската хроникьорка Люси Прат. Толкова рано сутринта там нямаше много хора и тя с радост се съгласи да разговаря за своята работа. Мнозина от колегите й искали да се занимават с новини, но тя обичала хората и била доволна от това, което върши. Не обичала насилието, световните проблеми и така нататък. Потвърди, че знае коя е Маргарет Морънси. Миналата седмица дори публикували снимката й. С годеника си организирала благотворителен
— Бях останал с впечатлението, че е възрастна — отбеляза Харди. — Стара фамилия, старо богатство… това ми казаха за нея.
Госпожа Прат се засмя.
— Старото богатство не означава стар човек. Поне в случая е така. Не е навършила и трийсет. Мога да ви изпратя снимка по факса.
Харди не мислеше, че ще му е необходима.
— Сватбата ще е през декември — обясни Люси. — Целият град говори за това.
Харди не мислеше, че чак целият град се е развълнувал заради предстоящата сватба на Маргарет, но продължи да слуша. Реши, че преди да затвори ще е учтиво да прояви интерес и попита:
— А кой е годеникът?
— О, историята прилича на „Пепеляшка“ — възкликна Люси Прат. — Джоди е от бедняшки квартал, но сега…
— Джоди Бакмън, адвокатът?
— Да, той е щастливецът. Познавате ли го?
— Да. Всички адвокати се познават помежду си. Ние сме нещо като голямо братство.
Люси пак се засмя. Несъмнено беше любезна, но Харди остана с впечатлението, че не е разбрала шегата му.
*
Обади се на Рестофър и му остави съобщение на телефонния секретар, после тръгна пеша, въпреки студа, защото имаше нужда от време, за да мисли. Мина по най-дългия път и когато стигна до съдебната палата, взе Пауъл и веднага отидоха при Вилърс. За щастие я завариха сама в кабинета й, макар и да не беше във възторг, че ги вижда.
— Надявам се, че днес сте приготвили нещо, господин Харди — каза тя. — Няма да позволя никакво отсрочване. Все още ли искате да разговаряме?
Харди кимна, а Вилърс се върна зад бюрото, където пиеше сутрешното си кафе и преглеждаше вестника. Седна на стола и вдигна предупредително пръст.
— Времето за лично обжалване е след решението на съдебните заседатели.
Вилърс имаше предвид балетът, който понякога се разиграваше след произнасянето на смъртна присъда в щата Калифорния. След като съдебните заседатели гласуват най-тежкото наказание, защитата имаше право да поиска отлагане на изпълнението, като в същото време заведе ново дело на всякакво основание, без старото формално да се смята за провалено. В юридическите среди казваха, че съдията, в чиито ръце се оказваше окончателното решение, на практика се превръща в тринайсети съдебен заседател.
На практика обаче подобни опити рядко се оказваха успешни, тъй като съдия, който си позволеше да отхвърли веднъж гласувана присъда, рискуваше да остане без работа, защото прокуратурата имаше право да го отстрани. Все пак Вилърс имаше солиден авторитет и беше силна фигура във Върховния съд на щата.
Пауъл седна мълчаливо, готов да слуша, а Харди остана прав.
— Искам да чуя мнението ви по един въпрос — започна той и й разказа за годежа между Джоди Бакмън и Маргарет Морънси. Вилърс не го прекъсна. — И така, ваша светлост, Маргарет Морънси, член на борда на директорите на медицинския център „Йерба Буена“ е отстранила инспектор Рестофър от случая. Освен това е сгодена за адвокатът на центъра Джоди Бакмън. Струва ми се, че съдебните заседатели трябва да чуят тези факти.