Версия Пеликан
Шрифт:
— Не можем да контролираме разследването му.
— Можем да го манипулираме. Гмински ви чака в Белия дом и…
— Гмински ли!
— Отпуснете се, шефе. Аз лично му връчих едно копие преди три часа и го заклех да държи всичко в тайна. Може да е некомпетентен, но умее да държи устата си затворена. Вярвам му много повече, отколкото на Войлс.
— Не вярвам нито на единия, нито на другия.
Коул обичаше да чува подобни неща. Искаше президентът да вярва само на него.
— Мисля, че трябва да поискате ЦРУ незабавно да започне свое разследване. Искам да науча всичко, преди Войлс да почне да рови. И двамата нищо няма да открият, но ако знаем повече от Войлс, можем да го убедим да се откаже. Има смисъл, шефе.
Президентът беше объркан.
— Това
— Чисто технически е незаконно. Но Гмински ще го направи заради вас, а освен това може да го извърши бързо, тайно и по-пълно от ФБР.
— Незаконно е.
— И преди са правени такива неща, шефе, и то много пъти.
Президентът бе вперил поглед в колите, прелитащи покрай тях. Очите му бяха зачервени и подпухнали, но не от умора. Беше спал три часа в самолета, но нали цял ден бе позирал с тъжен и загрижен вид пред камерите, та сега му беше трудно да свали маската изведнъж.
Той взе папката и я хвърли на празната седалка до него.
— Да не би да е някой, когото познаваме?
— Да.
14
Ню Орлиънс е град на нощта — затова се събужда бавно. Съмва се, а всичко все още е тихо, после градът бавно се отърсва от паяжините и се гмурва в утрото. Задръствания сутрин няма, освен по магистралите към и от предградията и по главните улици в центъра. Всъщност така е във всички градове. Но във Френския квартал, душата на Ню Орлиънс, миризмата от снощно уиски, местния деликатес джамбалая и пушена сьомга се носи ниско над безлюдните улици, докато слънчевите лъчи не пробият през нея. След час-два я измества ароматът на френско кафе и понички и тогава по тротоарите вече се забелязват някакви плахи признаци на живот.
Дарби се сви на кълбо на един стол на балкона с чашата кафе и зачака да се покаже слънцето. Калахан беше на няколко стъпки, зад отворената стъклена врата, омотан в чаршафите и все още умрял за света. В тоя час леко подухваше, но до обяд влагата щеше да проникне навсякъде. Дарби придърпа халата около врата си, вдъхна тежкия аромат на одеколона му и си спомни за баща си и размъкнатите му памучни фланели, които й разрешаваше да носи като момиче. Тя навиваше ръкавите до лактите — ризата стигаше до коленете й — и хукваше да обикаля магазините с приятелките си. Беше абсолютно убедена, че е неотразима. Баща й беше неин приятел. Към края на гимназията вече имаше право върху целия му гардероб, при условие че после всичко се изпере, изглади и постави обратно на закачалка. Още усещаше одеколона му, „Грей Фланел“, с който се поливаше щедро всеки ден.
Ако не бе загинал, щеше да е четири години по-стар от Томас Калахан. Майка й се омъжи повторно и отиде да живее в Бойси, щата Айдахо. Дарби имаше брат в Германия. Тримата рядко се чуваха. В тяхното нервно семейство спойката беше бащата и смъртта му ги бе разпръснала.
Още двайсет души бяха загинали при самолетната катастрофа и адвокатите започнаха да звънят, преди да бе минало погребението. Беше първият й досег със света на юристите — и не се оказа много приятен. Адвокатът на семейството се занимаваше с недвижима собственост и не разбираше нищо от обезщетения. Някакъв хитър ловец на пострадали се прилепи към брат й и убеди семейството да заведе дело, и то бързо. Казваше се Хершел и две години тримата страдаха, докато Хершел се покриваше и лъжеше и накрая оплеска делото. Седмица преди процеса се споразумяха за половин милион, без хонорара му, и Дарби получи сто хиляди.
Тя реши да стане адвокат. Ако шут като Хершел можеше да се справя и да печели купища пари, при това опустошавайки всичко около себе си, то сто на сто и тя можеше да го прави — и то в името на по-благородна цел. Дарби често мислеше за Хершел. Когато се дипломираше, първото й дело щеше да бъде срещу него за злоупотреба със служебно положение. Тя искаше да отиде в някоя фирма, защитаваща околната среда. Знаеше, че няма
Стоте хиляди си стояха непокътнати. Вторият съпруг на майка й, високопоставен служител в голяма фабрика за хартия, беше малко по-възрастен и доста по-богат и след брака тя раздели своята част от обезщетението между Дарби и брат й. Каза, че парите й напомнят за починалия съпруг и че жестът има смисъл на символ. Макар че още обича баща им, сега започва нов живот в нов град и с нов съпруг, който ще се пенсионира след пет години с куп пари за харчене. Дарби малко се затрудни по въпроса за символа, но оцени жеста и взе парите.
Стоте хиляди се удвоиха. Тя вложи по-голямата част в акционерни дружества, но само такива, които нямаха дялове в химически и петролни компании. Караше малка кола и живееше скромно. Дрехите й бяха съвсем в традицията на Правния факултет и тя ги купуваше не от скъпи бутици, а от магазините на производителите. С Калахан обикаляха по-хубавите ресторанти и никога не ядяха два пъти на едно и също място. Всеки си плащаше поотделно. Винаги.
Той не се интересуваше от пари и никога не я разпитваше с какви средства разполага. Явно имаше повече от мнозинството студенти по право, но и Тулейн можеше да се похвали със своята групичка богаташки деца.
Излизаха повече от месец, преди тя да легне с него. Дарби постави условията и той безропотно ги прие. Други жени не биваше да има. Всичко трябваше да бъде абсолютно дискретно. И той трябваше да престане да пие толкова.
Калахан спазваше първите две, но пиенето продължи. Баща му, дядо му и братята му пиеха здраво, така че това си беше по наследство. Но за първи път в живота си Томас беше влюбен, влюбен до полуда, а усещаше съвсем ясно момента, когато уискито започваше да пречи на връзката му. И стана по-предпазлив с алкохола. Като се изключеше миналата седмица заради болката от загубата на Розенбърг, никога не пиеше преди пет следобед. А когато беше с Дарби, спираше веднага щом усетеше, че е пийнал повечко и може да не се представи достатъчно добре.
Един четирийсет и пет годишен мъж, който се влюбва за пръв път в живота си, е интересен обект за наблюдение. Пред външни хора се мъчеше да не я забелязва, но когато бяха само двамата, се държеше като оглупял хлапак.
Тя го целуна по бузата и го зави с одеялото. Дрехите й бяха сгънати грижливо на стола. Дарби излезе и заключи тихичко външната врата. Слънцето беше вече изгряло и надничаше през сградите от отсрещната страна на Дофин стрийт. Тротоарите пустееха.
Тя имаше лекция след три часа, после от единайсет друга — конституционно право при Калахан. След една седмица трябваше да е готова с курсовата си работа за апелативните жалби. Рефератът за преразглеждане на присъдите така и събираше прах на бюрото й. Беше изостанала с упражненията по две дисциплини. Време бе отново да стане студентка. Беше загубила четири дни да си играе на следовател и сега се проклинаше.
Колата беше зад ъгъла, всъщност половин пресечка по-надолу.
Наблюдаваха я и гледката беше наистина приятна. Тесни джинси, широк пуловер, дълги крака, очила, които крият очите, без червило и руж. Наблюдаваха я как затваря вратата и се отправя бързо по Роял, а после изчезва зад ъгъла. Косата, като че ли тъмночервена, стигаше до раменете.
Тя беше.
Той носеше обеда си в книжна торбичка и седна на една празна пейка, с гръб към Ню Хампшир. Мразеше площад Дюпон с неговите скитници, наркомани, дегенерати, застаряващи хипита и пънкари с черни кожени дрехи, стърчащи като бодли червени коси и вулгарен език. От другата страна на фонтана добре облечен мъж с мегафон събираше групичката си от защитници на правата на животните, за да тръгнат към Белия дом. А облечените в кожи пънкари започнаха да им се подиграват и да ги псуват, но четиримата полицаи на коне бяха достатъчно близо, готови да предотвратят евентуалния побой.