Версия Пеликан
Шрифт:
— Няма никакво съмнение. Използвали са много мощен експлозив. Намерихме парче от крака му набито в желязна ограда на осемдесет стъпки от паркинга. Съжалявам, нали разбирате. Бил е убит.
— Може някой просто да е сбъркал колата.
— По принцип винаги е възможно. Ще проверим всичко. Вие би трябвало да бъдете с него в колата, нали така?
Тя се опита да заговори, но не успя да сдържи сълзите си и зарови лице в кърпичката.
Той спря между две линейки близо до входа за спешни случаи и остави сините светлини да светят. После бързо я вкара в някаква мръсна стая,
Олсън клекна пред нея.
— Трябва да изчакаме няколко минути. Дръжте се. Премествам колата и се връщам веднага. Искате ли да си поговорим?
— Да. Разбира се.
Той изчезна. Тя отново попипа главата си — кръв нямаше. Двойните врати се отвориха широко, две сърдити сестри се спуснаха към раждащото момиче, хванаха го от двете страни и буквално го повлякоха надолу по коридора.
Дарби почака още малко, после тръгна след тях. Със зачервените си очи и кърпичка в ръка приличаше на майката на някое болно детенце. В коридора беше истинска лудница — сестри и санитари тичаха нагоре-надолу, пациенти и пострадали хленчеха или направо виеха. Тя зави вдясно и видя надпис „Изход“. Отвори вратата, мина през друг, много по-тих коридор, после отвори още една врата и се озова на някаква рампа. По алеята надолу блещукаха светлини. Не тичай. Бъди силна. Всичко е наред. Никой не те следи. Дарби закрачи бързо по улицата. Студеният въздух проясни погледа й. Отказваше да заплаче.
Олсън щеше да се забави, а когато се върнеше, щеше да помисли, че са я извикали и че в момента я превързват. И щеше да чака. Нека да чака.
Тя сви няколко пъти вляво и вдясно и видя пред себе си Френския квартал. Там можеше да изчезне. На площад Роял вече имаше хора, приличаха на туристи. Тя се почувства по-сигурна. Влезе в „Холидей Ин“ и си взе стая на петия етаж. Плати с кредитната си карта. След като заключи и сложи веригата на вратата, Дарби се сви на леглото. Беше оставила всички лампи да светят.
Мисис Верхик подмести дебелия си богаташки задник от средата на леглото и грабна слушалката.
— Тебе търсят, Гавин — провикна се тя.
Гавин излезе от банята с пяна на лицето и пое слушалката от съпругата си, която се тръшна обратно в леглото. Като свиня, дето умира да се валя в калта, помисли си той.
— Ало — тросна се на подранилия досадник той.
Не беше чувал никога този женски глас.
— На телефона е Дарби Шоу. Знаете ли коя съм аз?
В съзнанието му проблеснаха изрязаните бикини на плажа и той се усмихна моментално.
— Да, разбира се. Струва ми се, че имаме общ приятел.
— Прочетохте ли историйката, която съм написала?
— А, да. Версията за убийствата, досие „Пеликан“, както му викаме ние.
— И
Верхик седна на стола до нощното шкафче. Тя явно не се обаждаше от едната учтивост.
— Защо ми позвънихте, Дарби?
— Трябва да ми отговорите на няколко въпроса, мистър Верхик. Ужасно се страхувам.
— Викай ми Гавин, моля те.
— Добре, Гавин. Къде е досието сега?
— На разни места. Какво се е случило?
— Ще ти обясня след малко. Само ми кажи какво направи с досието.
— Добре де, прочетох го, сетне го пратих в друг отдел, видяха го няколко души от Бюрото и накрая го показах на директор Войлс, който нещо май го хареса.
— Видял ли го е някой извън ФБР?
— Не мога да ти отговоря, Дарби.
— Тогава няма да ти кажа какво се случи с Томас.
Верхик размишлява върху това повече от минута. Тя чакаше търпеливо.
— Добре де. Видяха го и хора извън ФБР. Кои и колко точно, не знам.
— Той е мъртъв, Гавин. Беше убит снощи, около десет часа. Някой беше сложил бомба в колата, и за двама ни. Аз извадих късмет, но сега те са по петите ми.
Верхик се защура около телефона и задраска нещо по тефтера на масичката.
— Ранена ли си?
— Нищо ми няма. Физически.
— Къде си?
— В Ню Орлиънс.
— Сигурна ли си, Дарби? Искам да кажа, знам, че си сигурна, но кой, по дяволите, би искал да го убие?
— Срещнах двама такива.
— Как, за бога…
— Дълга история, Гавин. Кажи ми, кой видя досието? Томас ти го е дал в понеделник вечерта. Прехвърляте папката от ръка на ръка и четирийсет и осем часа по-късно той е мъртъв. Предполагам, че и аз трябваше да съм загинала с него. Явно е попаднало не където трябва, а? Ти как мислиш?
— На сигурно място ли си?
— Откъде, за бога, да знам?
— Къде си отседнала? Кой ти е телефонният номер?
— Не бързай толкова, Гавин. Сега вече ще действам съвсем бавничко. Обаждам се от улицата, така че не се опитвай да ми играеш номера.
— Престани, Дарби! Не се занасяй! Томас Калахан беше най-добрият ми приятел. Трябва да дойдеш при нас.
— И какво по-точно означава това?
— Слушай, Дарби, дай ми петнайсет минути и една дузина наши хора ще пристигнат да те вземат. Ще хвана първия самолет и ще съм при тебе преди обяд. Не може да останеш на улицата.
— Защо, Гавин? Кой ме гони? Отговори ми, Гавин!
— Ще ти отговоря, когато пристигна.
— Не знам. Томас е мъртъв, защото говори с теб. Така че не изгарям от желание да се срещнем, и то точно сега.
— Слушай, Дарби, не знам кой или защо, но те уверявам, че си в опасност. И то голяма. Ние можем да те защитим.
— Може би по-късно.
Той пое дълбоко дъх и седна на крайчеца на леглото.
— Можеш да ми вярваш, Дарби.
— Добре де, вярвам ти. А на другите как да вярвам? Играта загрубя, Гавин. Моята версия явно доста е поразтревожила някого, какво ще кажеш?
— Той мъчи ли се?
— Струва ми се, не — поколеба се за миг тя. Гласът й потреперваше.
— Ще ми се обадиш ли след два часа? В службата. Ще ти дам вътрешния си номер.