Зелено дайкири
Шрифт:
Нямаше да е лесно, Стив го знаеше, но трябваше да поговори.
— Марвин, можеш ли да бъдеш дискретен?
Възрастният мъж повдигна рамене.
— Исус добро еврейче ли е бил?
Пет минути по-късно входната врата се отвори и влезе още един редовен съботен посетител.
— Къде са хлебчетата? — попита Кадилак, когато влезе в кухнята.
— Нямало — отвърна Марвин. — Нашият хубавец купил машети вместо хлебчета.
— Мишети — поправи го Стив.
— Още по-добре —
— Паднах, докато тичах.
— И аз веднъж се бях подредил така — отвърна Кадилак. — Спънах се на перваза на един прозорец.
— Как е възможно? — попита Стив.
Кадилак седна на кухненската маса, въздъхна и вдигна крака на един стол:
— Ревнив съпруг разбиваше вратата на спалнята с ловджийска пушка, докато се измъквах през прозореца без панталоните си. Канзас Сити. Или може би Сейнт Луис.
— Какви са тия дрехи? — попита Марвин. Кадилак носеше тъмносин гащеризон с емблема на гърдите, върху която пишеше Щатска болница „Рокланд“.
— Върша една услуга на Стив — каза Кадилак.
— Всеки иска услуги напоследък.
— Кадилак е адски добър частен детектив — каза Стив.
— По-скоро разсилен — отвърна Кадилак. — Между другото, докторката ти беше там снощи.
— Значи не можа да душиш наоколо?
— Напротив. Дай един сандвич и ме остави да ти кажа какво свърших.
Стив сложи довършителните щрихи на франзелата, върху която се трудеше.
— Последните две нощи прерових бюрото й — започна Кадилак. — Отвътре, отвън. Картони на пациенти. Тестови диаграми. Щуротии всякакви. Снощи влизам в кабинета й към единайсет часа, влача си метлата, дърпам количката. Само че този път беше там. Огромна жена с грозно лице.
— Каза ли ти нещо?
— Не на мен. Говореше по телефона.
Стив подаде франзелата на Кадилак.
— И ти си тръгна?
— По дяволите, не! — Кадилак отхапа един залък и кимна в знак на одобрение. — Изпразних кошчето й за боклук, избърсах плотовете, измих пода. А тя продължаваше да си говори. Стар негър с метла в ръка. По-невидим от това, здраве му кажи.
— С кого говореше?
— Доколкото разбрах, с някой си Карлос от Мексико.
В погледа на Стив явно се четеше въпрос, защото Кадилак каза:
— „Колко е часът в Гуадалахара, Карлос?“ Това го питаше, когато влязох. После каза, че искала хиляда опаковки реплен или нещо от тоя сорт.
Стив грабна лист и молив.
— Реплен?
— От ония лекарства, дето имената им нищо не значат. Като „Виагра“.
— Нямам нужда от виагра — каза Марвин за втори път тази сутрин.
— Това ли е? — попита Стив.
— Спокойно, момче — отвърна Кадилак. — Когато пишеш песен, не разказваш цялата история в първия куплет.
— Добре, добре.
— Като ония песни, дето Гордън Дженкинс
Противоположностите се привличат,
мъдрите така твърдят.
Но да си приличахме малко поне ми се ще,
така войната щеше по-кратко да трае поне.
— Прилича ми на Стиврино и жената, дето му е партньорка — каза Марвин.
— Не може ли да се върнем на Равкдрайв за малко? — помоли Стив.
— После песента прави рязък завой. — Кадилак поде втория куплет.
От мене повече знаеше тя.
Но едно нещо да разбере не успя.
Че обичах я аз, защото да й го кажа
така и не посмях.
Кадилак се усмихна.
— Това е изненадата. Така и не набрал кураж да каже на дамата, че я обича.
— Точно като нашия приятел. — Марвин се обърна към Стив.
— Освен ако не си й го казал снощи? — попита Кадилак.
— Кажи какво стана снощи в болницата? — контрира го Стив.
— Стиврино обладал съдружничката си — каза Марвин.
— Не! — възкликна Кадилак.
— И то под носа на годеника й.
— Браво на момчето! Спомням си навремето имах вземане-даване с една танцьорка, която беше женена за комик. Всеки път когато той излизаше на сцената…
— Кадилак! Какво, по дяволите, се случи в проклетата болница?
— Добре. Дръж се да не ти паднат панталоните. На докторицата явно не й хареса цената, защото рече: „Забрави, Карлос. Няма да ти дам да ми го навреш отзад.“
— Така ли каза? — Марвин зацъка с език.
— Напомни ми за една цапната в устата мамичка от Мемфис — рече Кадилак.
— И после? — продължи да настоява Стив. — След като не се спазари с Карлос за цената?
— Каза, че щяла да се обади на доставчика от Аржентина. Но вероятно Карлос свали цената, защото се успокои и каза добре, щяла да прати парите още на следващата сутрин и не, не й трябвала фактура. Никакви документи, които да оставят следи. Тя затвори, а аз излязох навън и измих пода.
— „Реплен“ нещо си — каза Стив, по-скоро на себе си. — Реплен какво?
— „Репленгрен“ — каза Кадилак.
— Откъде знаеш?
— Ами след като тя си тръгна, се върнах и изпразних още веднъж кошчето й. Нали това ми е работата?
Бръкна в джоба си и подаде на Стив парче хартия. Намачкан лист от бележник с емблемата на щатска болница „Рокланд“ отгоре, името на Равкдрайв отдолу, а по средата нещо, написано с нейния почерк.
80 мг „Репленгрен“ X 1000
Сан Блас Медико
— Какво е това? — попита Марвин.
Стив написа „Репленгрен“ в бележника си и сложи след него три въпросителни.