Зелено дайкири

Ливайн Пол

Стив забеляза и някои нововъведения. Покрит с червена сгурия тенис корт, обграден с кокосови палми. Басейн с форма на лагуна, заобиколен от изкуствено създаден плаж, и бамбукова колиба с покрив от сухи палмови листа. Представи си Виктория като лейди Бигбай от имението Бигбай, картината не му хареса и той я пропъди от главата си.

Двамата с Боби влязоха вътре, където униформената икономка явно ги очакваше. Бигбай явно се беше обадил да я предупреди по радиостанцията или от мобилния си телефон, реши Стив, или може би изпращаше димни сигнали. Прислужницата

донесе чаша димящо кафе за него и чаша горещ шоколад на Боби. С бонбони.

Кафето щипеше устната на Стив. Горещият шоколад накара Боби да изрежда факти за какаовите зърна. Беше прочел някъде, че флавиноидите са полезни за здравето, и сега изреждаше химическия им състав пред Стив, който не го слушаше. Мислите му бяха заети от Брус Бигбай. Човекът, който имаше всичко. Включително и Виктория.

„Защо ли не го мразя?“

Вероятно защото изглеждаше почтен човек. Естествено, беше така вбесяващо весел и толкова прям, че дори иронията му не дразнеше. Е, малко се надуваше и хвалеше ваканционните си пакети, сякаш бяха някой субтропичен рай. Но какво толкова? В сравнение с повечето хора, с които Стив се сблъскваше всеки ден — жестоки престъпници, некомпетентни съдии, лъжливи свидетели, — Бигбай беше истински бойскаут с лъскави значки за заслуги. Пък и мнението му нямаше никакво значение, защото Виктория го обичаше.

„Забрави я, глупако! Тя е негова.“

Интериорът на къщата беше осъвременяван наскоро, реши Стив, докато водеше Боби към спалнята за гости. Стените бяха покрити с мазен махагон, подовете — с италианска теракота. Предметите на изкуството — дело на индианци от Южна и Северна Америка — бяха скъпи, еклектични и подбрани с вкус, като изключиш двуметровата маслена картина на две узрели авокадо на един клон, увиснали като две цици.

Спалнята за гости беше уютно местенце с индиански панери, пана по стените и керамични съдове. Стив сложи Боби да си легне, като дръпна юргана чак под брадичката му.

— Не си отивай, докато не заспя, чичо Стив.

Стив седна на края на леглото.

— Никъде няма да ходя, хлапе.

— Днеска беше зверско, а?

— Зверско?

— Когато размаза приятеля на мама, беше направо върхът.

— Направо — съгласи се Стив. Нещо се въртеше в главата на Боби, Стив знаеше, че му е трудно да изплюе камъчето. — Искаш ли да поговорим за случилото се, хлапе?

Кльощавите рамене на Боби се повдигнаха под юргана.

— Знаеш правилата. Каквото и да ме попиташ, ще ти отговоря.

— Майка ми — каза Боби, — тя лоша жена ли е, или просто е превъртяла?

Никога не беше лъгал момчето. Не можеше да го направи и сега.

— По малко и от двете. Може би по много и от двете.

— Как така тя е лоша, а ти си добър?

— Тя не е само лоша, нито аз съм само добър.

И това е истина, помисли си той. Само преди няколко часа се беше съгласил да даде на Джанис подкуп. Сто хиляди долара, за да свидетелства в негова полза. Единственото му оправдание беше, че нямаше пари, за да извърши престъплението. Щеше да мисли за това утре. И да се опита да не взима под внимание

етичните и моралните отклонения в това, което се беше съгласил да извърши. Щеше да стане някой друг ден и с него щеше да дойде болка, по-страшна от сегашното му главоболие.

Клепачите на момчето потрепваха.

— Ако госпожа Барксдейл е убила съпруга си, и тя ли ще е лоша?

— Да — съгласи се Стив.

— Не лошото, което е добро. Лошото, което е лошо.

— Да.

— „И сега жената е довършена“ — прошепна момчето. — Ще го измислим — секунда по-късно вече беше заспало.

— Ти си чудесен баща — прошепна един глас зад гърба му.

Стив се извърна. Виктория стоеше до вратата на спалнята.

— Благодаря. Но понякога си мисля, че той ми дава повече, отколкото аз на него.

Виктория се приближи до леглото, протегна се и погали Боби по бузата.

— Той те боготвори. Трябва да се гордееш с това.

Точно сега изобщо не се гордееше със себе си. Не и като бъдещ баща. Не и като адвокат. Не и като човек. Чувстваше се като престъпник, който всеки момент можеше да бъде заловен. С надежда да смени темата той посочи към прозореца.

— Как вървят нещата навън?

— Температурите падат. Брус се паникьосва.

— Съжалявам, че не мога да помогна кой знае колко.

— Няма нищо. Радвам се, че си тук. — Тя замълча за миг, после добави: — Искаш ли да се поразходим?

Почти пълната луна надничаше през обагрените в оранжево облаци и над дърветата се виеше черен дим. От високоговорителите се носеха кубински любовни песни, докато Виктория водеше Стив по пътека от корали към един хълм над горичката. Изведнъж грейнаха хиляди ярко осветени светлини и превърнаха полетата с авокадо в пазар на коледни елхи.

— О, виж!

— Брус мисли, че така ще стопли дърветата — каза Виктория. — Изкупи всички коледни лампички от Орландо до Кий Уест.

— Умен е твоят Бигбай.

— С нищо не те превъзхожда.

— Има само няколко милиона. И теб.

— Кое от двете според теб е по-важно за Брус?

Въпросът изненада Стив. Беше му забранено да обсъжда отношенията им с Бигбай.

— Не мога да отговоря вместо него. Мога да кажа за себе си.

Думите му увиснаха във въздуха, уловени като в капан, както димът във варелите. След миг тя каза:

— Продължавай, Соломон.

— Студено ми е, да се връщаме.

— Насам — тя го хвана за ръка.

— Къде?

Не му отговори, а го поведе по пътеката към лагуната.

— Ако искаш да се къпем голи, забрави — каза той.

Две горящи факли бяха забити в земята пред входа на бамбуковата хижа до водата.

— Ела — подкани го тя. — Тук е завет.

— Да, става за ловната дружинка на индианците микосуки.

Той се поколеба на входа, а тя се пъхна вътре. Почуди се.

„Какво ставаше, по дяволите? Разходката. Хижата. Натискаше ли му се? Или тълкуваше погрешно сигналите?“ Без съмнение мозъкът му беше замъглен от вечерята му с „Джак Даниълс“, „Тиленол“ с кодеин и фъстъченото масло.