Зелено дайкири
Шрифт:
_Мили Боже!_
Дали Равкдрайв вече не беше побързала да изпробва експерименталното лекарство?
Написа името й в търсачката, излязоха десетина монографии и изследвания, написани от нея през годините. Беше ги открил и по-рано, когато си пишеше домашното, като започна от „Отключете вашия Рейнмен“. Но сега търсенията му бяха конкретни. Като използва „Намери“ от менюто, потърси всичко, което беше писала за думата „Репленгрен“.
Нищо. Изобщо не споменаваше лекарството.
Той се захвана да чете изследванията на Равкдрайв. Пропусна техническите обяснения
Това, което прочете два пъти и подчерта с жълт маркер, след като го запечата — както би направила Виктория, — беше най-старата статия с най-малко технически подробности. Мнение в медицинско списание от първите години, прекарани от Равкдрайв в болницата „Балтимор“. Беше го чел и по-рано, но тогава не му говореше нищо. Сега, видяно в контекста на „Репленгрен“, мнението добиваше ново значение. В статията Равкдрайв критикуваше решението на болницата да уволни изследовател, който нарочно предизвикал психози у шизофреници, като им давал амфетамини.
„Едуард Дженър не е ли инжектирал едра шарка на осемгодишно момче? — пишеше тя. — Уолтър Рийд не е ли заразил кубински работници с жълта треска? Луи Пастьор не е ли изпробвал противобясната си ваксина на деца, преди да я изпробва на животни?“
Стив усети как сърцето му започна да бие по-бързо. Какъв беше въпросът, който току-що си бе задал?
Дали Равкдрайв не беше побързала да изпробва експерименталното лекарство?
Някои въпроси бяха прекалено лесни. Защо не питаше: Кретен ли е Пинчър? Цинкавич цял тон свинско с трюфели ли е? Отиде направо на последния параграф на статията на Равкдрайв.
„Напредъкът в медицината изисква кураж, въображение и безкомпромисна решимост да отидеш там, където останалите не биха посмели. Върховното добро изисква саможертви.“
_Върховното добро._
Стив искаше да попита Равкдрайв кой й е дал правото да се прави на Господ. Но това можеше да почака. Трябваше да обмисли стратегията си и да изпие още един „Гроуш“. Как можеше да докаже, че Равкдрайв дава неодобрено лекарство на пациентите в „Рокланд“? Написаната на ръка бележка, която Кадилак беше задигнал, не можеше да му послужи като доказателство. И как щеше да каже на Виктория за това? Представяше си разговора им.
Тя: „По дяволите, Соломон! Стореното от теб е неетично и незаконно.“
Той: „Но научихме истината. Когато законът не работи…“
Тя: „Стига толкова! Не можеш да решиш кои закони да спазваш и кои не. Кой ти е дал правото да се правиш на Господ?“
Той: „Туше!“
Дори и след като обърна още един „Гроуш“, не знаеше какво
До понеделник студеният фронт се беше изтеглил навътре в морето и сутринта беше слънчева и топла. Стив беше паркирал под портала на кметството в Брикел, слушаше как Боб Марли пита „Това любов ли е?“ и чакаше Виктория. Пресметна, че не я е виждал от трийсет и два часа, деветнайсет минути и четирийсет и шест секунди. Грубо.
Тази сутрин трябваше да започнат да избират съдебни заседатели за делото „Барксдейл“, а малко след смрачаване щяха да изслушват показания по делото на Боби. Повдигаше му се от Пинчъровци и Амеби. Но в момента можеше да мисли само за Виктория.
Преди трийсет и два часа и двайсет минути — вече двайсет и една — тя беше станала от сламата и го беше оставила отчаян и сам. Три пъти я беше търсил по телефона в неделя, но тя нито вдигна, нито му се обади.
Преструваше се, че нищо не се е случило. Добре, и той щеше да се преструва.
Но нищо нямаше да излезе. Лентата с любенето им се въртеше непрекъснато в това, което беше останало от ума му.
Миг по-късно тя изхвръкна от вратата в пълна съдебна униформа: двуреден тъмносив костюм и семпла перлена огърлица. Изглеждаше сериозна. Делова. И красива. Поздрави портиера, хвърли куфарчето си на задната седалка и скочи вътре.
— Извинявай, че закъснях.
Нямаше „Добро утро, скъпи.“ Нямаше целувка по бузата. Дори усмивка нямаше.
— Няма проблем — каза той.
Рано или късно тя трябваше да каже нещо. Искаше му се да изкрещи: „Казах ти какво изпитвам към теб. Кажи ми и ти.“
Сърдит, той подкара по Дванайсето авеню към Съдебната палата. Значи така щеше да бъде. Без прегръдки. Без целувки. Без грешки. Искаше да й каже толкова неща, но обстановката не беше подходяща. Ярката слънчева светлина беше заменила пламъка на факлите, кубинските любовни песни и прехвърчащия сняг. Пък и не беше ли казал вече всичко? Призна й, че я обича. Какво още можеше да направи?
— Кой ще задава въпросите? — попита тя. Делови тон, единият съдружник пита другия.
— Ти ще говориш. Аз ще гледам съдебните заседатели и ще си водя бележки.
— Нима?
— Ти си по-дружелюбна. Повече ще те харесат. По дяволите, направо ще се влюбят в теб!
Любов, помисли си той. Само за това си мислеше.
Чу се сирената на подвижния мост над река Маями. Е нямаше да могат да мръднат поне пет минути. Не беше го добавил в законите си, но беше добре да не закъсняваш още на първия ден на процес за убийство. Той спря, беше третата кола подред.
— Е? — каза Стив.
— Е?
Не можа да се въздържи. Не можеше да не попита.
— Какво ще правим? Пак ли ще се правим, че нищо не се е случило?
Тя мълчеше. Една бяла чапла крачеше нагоре по издигащия се мост. По радиото Джими Клиф се хвалеше, че вече можел да вижда.
— Случи се — каза тя най-накрая.
Чакаше я да продължи, но тя не го направи. Чаплата продължаваше да се катери нагоре. Джими Клиф твърдеше, че бил ясен слънчев ден, но на Стив не му се струваше така.