Зелено дайкири

Ливайн Пол

— Семейно събиране.

— Раните са отворени. Взимаш ли антибиотици?

— „Джак Даниълс“ брои ли се за антибиотик?

Радиостанцията на Бигбай изпука.

— Сеньор Бигбай, нула градуса в северния квадрант.

Бигбай натисна копчето.

— Занесете нагреватели там, Фойо.

— Си, шефе.

— Никой да не спи. Горещо кафе цяла нощ. Ром и кола на разсъмване.

— Си, шефе.

— И музиката. Трябва ли да е тази кубинска пачанга?

— На _мъжете_ това им харесва.

—

Добре. — Бигбай прекъсна връзката. — Боби, искаш ли да се повозиш с мен?

Боби стисна ръката на Стив и поклати глава.

— Малко е уплашен — отвърна Стив. — Ще дойдем по-късно.

— Дадено.

— С какво мога да ти помогна? — попита Стив.

— Очертава се дълга нощ — каза Бигбай. — Ще се грижиш ли за моето съкровище вместо мен?

— Доколкото позволяват ограничените ми възможности.

— За какво ти е пистолет, скъпи? — попита Виктория.

Бигбай сниши глас и прошепна:

— Мъжете го очакват от мен. Шефът винаги е въоръжен. Това е карибски обичай.

— И по какво стреля шефът? — настоя тя.

— По вредители, нарушители…

Приятели, които задирят жената на шефа, помисли си Стив.

Прекъсна ги яростният вой на сирена. Стреснат, Боби се притисна към гърдите на Стив и очилата му паднаха на земята.

— Тихо! Тихо! Тихо!

Стив прегърна момчето с две ръце.

— Всичко е наред, хлапе. Всичко е наред.

— Не съвсем — отвърна мрачно Бигбай. — Сирената означава, че температурата е нула градуса. Ако падне под нулата и се задържи така, здравата съм затънал в акита.

Наистина ли каза „затънал в акита“, почуди се Виктория.

— С Боби ще влезем вътре за малко — каза Стив и вдигна очилата на момчето.

— В кухнята има горещ шоколад — рече Бигбай. — Спалнята за гости е до кабинета. Чувствайте се като у дома си.

Стив и Боби се запътиха към къщата, момчето се беше вкопчило здраво в ръката на чичо си. Когато вече не можеха да го чуят, Бигбай каза:

— Да не ни дава Господ такова нещо!

— Какво нещо?

— Знаеш какво…

Тя остана много изненадана.

— Ако имаш предвид Боби, той е чудесно дете.

— Знам, сладурче, знам. Ти винаги си готова да съжалиш някоя птичка със счупено крило.

— Не е само това. Наистина обичам момчето.

— Естествено. Но не предпочиташ ли синът ни да бъде капитан на футболния отбор в Дартмаут, вместо някоя откачалка, която разбърква думи в главата си?

— Зависи кой от двамата има по-голямо сърце.

— Добре. — Той извади термометъра от ръкава си, погледна градусите и се намръщи.

— Пази детето да не пострада, съкровище. Ако падне в някой кладенец, Соломон ще ме осъди по-бързо, отколкото може да каже „шалом“.

— Мисля, че никога не съм го чувала да казва тази дума.

— Образно казано.

—

Знам, Брус. Но не очаквах да го чуя от теб.

— Ей, добре ме познаваш. У мен няма нито едно предубедено кокал че. Всичките ми доктори и адвокати са евреи. Аз настоявах да поработиш известно време със Соломон, забрави ли? Да научиш някой и друг трик. Те са по-умни от нас в това отношение.

— Така ли?

— О, стига, не се прави на толкова обидчива!

Тя премигна неволно, сякаш я бяха зашлевили.

„Не се прави на толкова обидчива?“

— Това беше доста грубо.

— Кое? Защо?

— Стига, Брус. Не си толкова недосетлив. Не можеш да казваш на някой друг как да се чувства.

Радиостанцията на Бигбай отново изпука.

— Шефе, в долината е минус два.

— По дяволите! Огньовете още ли горят?

— Почти. Свърши горивото, шефе.

— Трябва да вървя, съкровище. — Бигбай оправи кобура на хълбока си и скочи в джипа. Джон Уейн сред поле от авокадо.

— Мога да дойда с теб — предложи тя.

— Мъжете ще го изтълкуват погрешно. Не искам да си помислят, че шефът им е мъж под чехъл.

— Разбира се.

Тя се загледа в него, димът се виеше около главата му, във въздуха се носеше мирис на бензин.

— Какво? — попита Брус.

— Никога не съм те виждала такъв.

— Именно по време на криза — приповдигнато произнесе Бигбай — можеш да разбереш колко струва един мъж.

— Вярно е.

Махна на шофьора да тръгва. Все още прав, хванал се за лоста отгоре с една ръка, той махна на Виктория с другата.

— До скоро, съкровище!

— До скоро, _шефе_ — отвърна Виктория, джипът подскачаше по пътеката и изчезна в мрака на горичката.

37.

Шепот на палми

Стив го болеше задникът и сцепената устна го смъдеше. Боби беше започнал да се успокоява и попита дали може да си сложи бонбони в горещия шоколад. Разхождаха се по покрита с камъни пътека между два реда кипариси. Къщата на Бигбай се извисяваше на хълма пред тях.

— Голяма къща за един човек — каза Боби.

— Двама души — поправи го Стив.

Къщата беше солидна, на три етажа, построена от дървени талпи от област Дейд, оградена с веранда и тенекиен покрив. Беше строена от прапрадядото на Бигбай, който освен това беше проявил далновидност и беше купил две хиляди акра от земята наоколо, която никой не искал навремето. Екстериорът беше запазен такъв, какъвто вероятно е бил по времето на царуването на Бигбай I, реши Стив. Мелницата за захарна тръстика си седеше под навеса, камбаната за вечеря беше окачена на един триметров прът и до пещта за опушване, където някога прасетата са били превръщани в шунка, бяха подредени дърва за огрев.